"Кокичето от старото училище"

Какъв празник е да попаднеш на добър разказвач! Не се налага да те убеждавам, скъпи читателю. Сам знаеш каква мъка е, с всичката толерантност, на която си способен,  да се потиш над, изсмукани от пръстите, истории, компенсирани с оригиналничене, излишно усложняване или – също толкова проблемно – беден

речник, затова пък – с претенции да те „завербува“ за каузата на лексиконското писане. Колкото и да си възпитан, че книги не се изхвърлят, търпилото с годините се изчерпва и почваш да търсиш друго предназначение на прахосаната хартия...

Слава Богу, срещата с разказите на Галя Симова ще изтрие споменът за този тъжен и горчив вкус и ще жалиш по-малко за дърветата, защото са погинали за нещо смислено и вълнуващо! Така възкликнах при първия прочит, преди да стана съучастник в излизането на тази книга – като редактор. Не винаги работата е
удоволствие, но Галя ми го причини! Благодаря ѝ! Не се срамувам да си призная, че проработи клишето „хваща те за гърлото“.

Ами – хваща те, разплаква те, очакваш с цялото си човешко същество справедливата развръзка. Пълнокръвни истории, разказани със сърце, но и с можене – на ръба на сърцераздирателното и на спасителната житейска ирония. В този сборник от разкази Галя ни доказва, че няма тема, която да не те докосне – стига
писането да е издържано така, че да не те подценява, но и да не ти казва „не си дорасъл до моята литература!“. 

За това специално можене говоря, талант се нарича. И аз съм щастлива, че го
срещнах!

Камелия Кондова

Цигулка и балетни палци

 

През прозореца се вмъкна нежен аромат на люляк, който изпълни плахо гостната, а после и другите стаи. Къщата се усмихна, вдиша, дробовете ѝ се наситиха с кислород и тя се събуди от петдесетгодишната си кома. Високите ѝ изографисани тавани поздравиха Елена. Ветрецът залюля дантелите, плетени на една кука от сръчни паяци и вдигна пушилка от пода, която огряна от слънцето, блесна като вълшебен прашец. Къщата се вълнуваше да посрещне своя първи добронамерен гост от години. Досегашните идваха, оглеждаха, изчисляваха каква квадратура може да се постигне на мястото на старото ѝ тяло, заело ъгъла между две централни улици. Тя се плашеше, посърваше, а от тавана ѝ потичаха едри сълзи, които капеха върху голите темета на посетителите.

- Влагата е голяма. За събаряне е.

- Не може. Паметник на културата е.

-Абе, знам ги аз тия. Има си начини, но като сметна комисионните, не си струва. Нищо. Аз мога да чакам. Още малко ѝ трябва на тая кочина.

И заминаваха. А къщата въздишаше облекчено. И този път беше спечелила битката със строителите, но тази с времето беше непосилна. Дворът ѝ тъгуваше - запустял и обрасъл, колонадата се лющеше, а терасата заплашваше да падне. Напук на това свое неразположение, красавицата извисяваше гордо шия, пременена в своята бална, макар и овехтяла рокля. Пролетно време, старият люляк разнасяше край нея изискан уханен парфюм.

- Какво аристократично излъчване има – спираха се минувачите.

- Като тези във Виена. Чия ли е била?

- На някаква балерина, която след четиридесет и четвърта напуснала страната. После направили сградата профсъюз. Но за кратко. Таванът все сълзял колкото и да го ремонтирали. След осемдесет и девета я върнали на собствениците, но те така и не се разбрали ще я ремонтират ли, ще я продават ли. Май единият прехвърлил своя дял на строителна фирма.

- Дано не я бутнат - въздишаха и продължаваха по своите си работи хората.

А къщата търпеливо дочака деня, в който Елена влезе, отвори големите прозорци широко и пусна вътре аромата на стария люляк. На гърба си младата жена носеше черен калъф. Отвори го и извади оттам цигулка. Подпря я на брадичката си и засвири, обикаляйки от стая в стая. Червеникавата ѝ коса се сля с цвета на инструмента, а очите ѝ – тъмни и дълбоки като вълшебни кладенци, оглеждаха всяко ъгълче. Стори ѝ се, че дочу стъпки. Вероятно отвън. Спря и се заслуша. И стъпките секнаха. Огледа се и се усмихна. Хвана пак лъка и цигулката. Так-так-так, разнесоха се стъпките отново. Очевидно някой отвън се забавляваше с нея и с музиката ѝ. Играта ѝ хареса. Повтори я няколко пъти преди да се качи на втория етаж. Там стъпките се усилиха. Върху лицето на Елена премина уплаха. Шумът не идваше от улицата, а отгоре. Отне ѝ десет минути преди да се престраши да изкачи стъпалата до тавана. Спря пред олющена врата. Беше заключена. Вдигна лъка и засвири. Отвътре се чуха силни ритмични стъпки. Ключалката изщрака и вратата се отвори бавно сама. Гледката стъписа Елена. Два бели гълъба побутваха с клюновете си балетни палци и ги разнасяха из помещението. Не се изплашиха от нея. Тя ги последва. Отведоха я до старо легло с пружини, върху което бяха свили гнездо. Под него, сред нечистотиите им, имаше малък дървен сандък. Елена се наведе и го извади. Отвори капака му. Вътре бяха натрупани купчини с писма и избелели снимки. Зарови се в живота на предците си.

 

„Любима Мариета, нямам търпение да видя очите ти, които прогарят сърцето ми и да вдишам люляковия аромат на червените ти лъскави коси. Тук времето тече бавно. Все пак имаме късмет, че българите в Македония ни посрещнаха като свои. Засега новоосвободените земи са под временно българско управление, но нашите сънародници тук нямат търпение след войната да бъдат включени в окончателните граници на България….“

                                                               23-ти май, 1941г., твой д-р Димитър Безчийски

 

Елена извади второ писмо.

 

„Мила моя Мариета, както знаеш, нашата скъпа България беше тласната в посока, която аз и съмишлениците ми твърдо не желаехме. Наближаваме Виена. Против волята ми съм на тази страна, но лекарският ми дълг ме зове да помагам. А и имам ли избор? След като Г.М. Димитров, заплашен от политически процес, с помощта на американския посланик се изсели в САЩ, за нас не остава друг избор освен да приемем съдбата си и да наведем глави.  Ако съм прав в подозренията си, че ме следят за връзки с Гемето и не се върна, вземи сина ни Борис и се укрийте при фабриканта Волф Хайнрих. Той ще те потърси и изведе от страната. Знам за чувствата му към теб. Добър човек е. Моля се само през времето, в което бяхме заедно, да си ме обичала и да си ми била вярна, тъй както бях аз…“   

                                                            29-ти март, 1945г., твой д-р Димитър Безчийски

Писмото приличаше на сбогуване. Някои букви бяха размазани. Вероятно от сълзи. При писането или при четенето, Елена нямаше как да знае. Прехвърли още няколко писма, в които прадядо ѝ споделяше възгледите си за  войната, докато попадна на едно различно.

 

„Скъпа Мариет, не минава ден без да мисля за нощта, в която те видях за първи път да танцуваш, а после и на литературните четения в градината на нашия приятел Н.П. през пролетта. Смятам, че талантът ти надхвърля възможностите, които може да ти предостави тази страна…“

                                                                                   14-ти февруари, 1939г., В.Х.

 

Елена трескаво зарови из писмата. Търсеше друго от Волф Хайнрих, но не откри. Последните бяха от Виена и от някакъв си Вичко Димов от Търговище, написано с разкривен, почти детски почерк. Отвори първото.

 

„С прискърбие Ви известяваме, че съпругът Ви д-р Димитър Безчийски загина от вражески куршум при Виенската операция…“

                                                                                                    12-ти април, 1945г.

 

Елена потрепери и отвори второто писмо.

 

 

„Уважаема другарко Безчийска, пише Ви Вичко Димов от Търговище, участник във Виенската операция. Завърнах се в родината, болен от тежка пневмония. На смъртния си одър искам да Ви призная нещо, което мъчи съвестта ми от дълго време. Вашият съпруг, д-р Д. Безчийски не беше застигнат от вражески куршум. Той беше убит от свой по подозрение за връзки с Г. М. Димитров. Аз убих Вашия мъж и моля от Вас опрощение, за да умра спокоен.

                                                                                           Вичко Димов, 28-ми май, 1945г.

 

Името под писмото беше зачеркнато с две криви линии вероятно от Мариета. Под него с малки, красиви букви беше изписала:

 

„Бог да ти прости, несретнико. В сърцето си аз съм ти простила.“

 

Елена се подпря на лактите си. Не беше чувала тази част от семейната си история. Зарови пак из сандъка. Снимки, пожълтели и наядени от молци, на близки родственици и приятели. Една от тях я отразяваше като огледало. Беше копие на Мариета. Същите дълбоки очи, гъста коса и тесен, леко издължен нос. На стройната шия на балерината висеше рубинът, който сега красеше Елена. Стори ѝ се, че я лъхна люляковият парфюм на прабаба ѝ. На дъното на сандъка лежеше недовършено писмо без плик, върху което бяха капали сълзи и восък.

 

„Напускам страната с огорчение. Моля, да се счита домът ми, находящ се на ъгъла между улица „Б“ и улица „М“ за дарен на българското изкуство. Бих желала вътре да се открият школи за деца. Балетни или художествени, за мен е без значение. В къщата ни винаги е било пълно с изкуство, което ни е вадило от моменти на униние и страдание. Сега България ще има особена нужда от него, защото…“

 

Писмото спираше дотук. Елена знаеше, че прабаба ѝ е трябвало да избяга в една ранна октомврийска утрин на хиляда деветстотин четиридесет и пета година, но се е наложило да го стори предходната вечер, понеже е била предупредена, че ѝ готвят посещение. Вероятно е станало докато е пишела писмото.

Елена върна спомените обратно в кутията. Сложи я в скута си, под сърцето. Хвана цигулката и засвири. Гълъбите затанцуваха с балетните палци. Предстоеше ѝ дълга битка със строителите, но беше готова да изпълни завета на Мариета Безчийска - Хайнрих.

 

 

 

 

 

 

 

 

Липов цвят

 

Никифор Евстатиев прегледа ръкописа, който беше захванал преди година. Оправи няколко досадни грешки, изглади изреченията в началото на пета глава и обмисли финала. Когато се увери, че по-добре няма как да бъде, се изправи, облече костюма, който взе сутринта от шивача и застана пред огледалото. Времето беше смалило иначе едрата фигура на писателя и панталонът на костюма, който беше привлякъл вниманието му преди четиридесет години на витрината за мъжка мода в Прага, му беше станал дълъг. Разбира се, Никифор можеше да си купи нов, но защо да го прави щом под него живееше най-добрият шивач в града – Агоп Тахмисян. А и нямаше да намери вече такова качество по магазините. От огледалото го погледна старец, отдавна минал осемдесетте с бяла коса и очила с дебели стъкла, под които живееха умни сини очи. Свали костюма, закачи го внимателно в гардероба и облече пижамата си. Изпи лекарствата си, остави очилата на нощното шкафче и легна развълнуван в леглото. Утре му предстоеше голям ден. Кметът щеше да го удостои с награда за цялостно творчество. Представи си залата и градоначалника, застанал зад статуетките, предназначени за отличените. Неговата награда блестеше в средата. На първите редове бяха насядали официални лица, в страни от тях бяха журналистите, а в средата - цял ред, зает от неговото голямо, задружно семейство. Синовете му, дъщерите му, а до тях – съпругите и съпрузите им с децата… Глупости. Той семейство нямаше като изключим далечната племенница, която живееше в Чили. От свирещите му дробове се измъкна глух стон. Покашля се и се загледа в наедряващата луна. През отворения прозорец се вмъкна плах аромат на липа, който завладя стаята и спря времето. Стрелките на часовника се завъртяха в лудешки танц, понесли със себе си стареца. Ден след ден, месец след месец, година след година препускаха на заден ход. Оставиха го внимателно върху дървена пейка в парка, над която клоните си свеждаха уханни липи. Цветът им се сипеше върху кестенявите коси на Вера и ги правеше да изглеждат по-светли. Очите ѝ зеленееха като детелини върху бялата ѝ, обсипана с лунички кожа. Тя сбърчи чипия си нос:

- Липсва ми нещо в образа на героя ти, Фори. Но не го описвай ти. Защо не оставиш другите да поклюкарстват зад гърба му? Например Анна, неуверената колежка и стажантът Христо. Нека те обсъдят трудния му характер, вървейки към спирката.

- Права си, моя умна Вера. Може би ще го вмъкна като втора глава, но само при едно условие.

- Условие? Вместо благодарност. Я да видим, какво е условието ти, нахалнико.

- Ти да нарисуваш илюстрациите към книгата. И да ме целунеш тук под липите.

Не беше нужно да я увещава. Тя се изправи и театрално вирна брадичка.

- Цяла чест ще е за мен да съм художник на първия роман на бъдещия класик Никифор Евстатиев-Фори.

Засмяха се. Целуваха се дълго и не усетиха кога заваля. Прибраха се в студентската си квартира по залез, мокри и много щастливи. Сготвиха си набързо яйца с шунка и си отвориха бира. Бяха трета година студенти в София. Вера в Академията по изкуствата, специалност живопис, а Никифор учеше журналистика.

Запознаха се в единайсети клас. На връщане от  Френската гимназия, тя вървеше пред него с две приятелки. Беше началото на юни. Липовите дръвчета флиртуваха с пчелите. Вера се повдигна на пръсти, за да си откъсне стръкче уханен цвят. Помириса го, притвори очи и го сложи зад ухото си. Беше толкова красива. Никифор усети, че пулсът му се ускорява. Неочаквано момичето изпищя и хвана с ръце лявото си слепоочие. Надушила медоносния аромат, една пчела се беше скрила между цветовете.

Никифор се доближи и хвана Вера.

- Какво стана?

- Ухапа я пчела – изкрещя приятелката ѝ. -  Алергична е. Може да умре.

Той не се нуждаеше от повече обяснения. Грабна дребничката Вера на ръце и я понесе тичайки към близката поликлиника.

- Как се казва приятелката Ви? – попита докторът.

- Вера. Вера Николова. На седемнайсет години. Родена е на пети ноември.

- Откъде знаеше всичко това? – попита го Вера като се пооправи след инжекцията.

Никифор се изчерви. Беше проучил всичко за нея. Че слуша Елвис, че чете Дюма, че рисува. Знаеше дори кой е любимият ѝ парфюм и че пие липов чай с тулумбички.

Любовта им започна в онзи далечен юнски ден. Пчелата им стана фея кръстница, липата - техният вълшебен еликсир.

Не спеше съдбата. Като умела грънчарка ваеше животите им и влагаше по малко от всички земни радости и несгоди. В първите им студентски години изсипа толкова много щастие, че все отнякъде трябваше да отнеме, за да не наруши баланса, на който се крепеше светът.

Един пролетен ден Вера научи две съдбовни новини. Първата беше, че е приета да специализира във Франция, а втората, че е бременна. Обърка се. Не сподели втората с Никифор. Над нея притъмня. Ходеше като сянка из квартирата. Той си мислеше, че ѝ е мъчно задето щяха да се разделят за една учебна година и все я прегръщаше. Два месеца преди да замине, Вера му съобщи, че ще нощува при приятелката си Нина, за да учат заедно. Прибра се на другия ден бледа като гипсова фигура. Очите ѝ от зелени детелини бяха станали изгорели въглени. Косата ѝ лепнеше по бузите.

- Лошо ми е – каза му тя, легна в леглото и се зави през глава, за да не я вижда.

Никифор отиде в кухнята и свари липов чай. После бавно повдигна одеялото и пипна челото ѝ.

- Да не е грип?

Тя се вторачи за кратко в добрите му очи, но не издържа погледа му и се разплака.

- Дете беше. Дете…Аз съм много лоша…

Никифор усети пареща болка от горещата чаша в ръцете си. Пусна я и тя се пръсна на парчета в краката му. Едно от тях се заби в глезена му. Шурна кръв. Линейката откара и двамата в Бърза помощ. Нея заради кръвоизлив след нелегалния аборт, него - заради дълбоката рана.

 Август се удави в морето, а с него умря и лятото. Тя отлетя за Париж. Тялото ѝ беше свободно, но сърцето ѝ тежеше като олово. Видяха се още два пъти. Веднъж на летището в Прага, когато той се връщаше от литературно четене, понесъл в ръце току-що купения нов костюм, а другия път- в Любляна, на сватбата на техен колега. И двата пъти очите ѝ бяха все така с оня мъртъв цвят на изгорели въглени. Чу, че се е омъжила за парижанин, че няма деца, а после сякаш се изгуби за света. Заживя в мислите му. Напътстваше го, докато пише.

- Не ми харесва финалът. По-добре ще е Боян да се излекува и да прости на баща си Вихрен, че го е изоставил като бебе.

- Началото ти е слабо. Нямаш нужда от цяла страница описание на дървена врата. Още на петото изречение вкарай малката Сия и разплаканата учителка.

- А как е облечена тази Мария? Нека се вижда протезата на крака ѝ. Да се разбере още в началото, че е инвалид.

Нощите на Никифор бяха дълги. Той пишеше, а Вера стоеше на перваза на отворения му прозорец и ту го мъмреше, ту го ласкаеше. Над нея с различни лица светеше луната. Романите му се четяха и превеждаха, стана любимият писател на осемдесетте.

Първите слънчеви лъчи пробиха нощта и целунаха сбърченото чело на стареца. Време беше да се приготви за големия ден. От улицата се дочуха бибипкания на коли и весели подвиквания на ученици. Ваканцията наближаваше, а с нея и лятото.

…..

Никифор се настани на първия ред в залата. Около него бяха насядали колеги писатели и официални лица. Зад тях се вълнуваха читатели, млади автори и студенти. На бюрото стояха наградите за принос към културата. Видя името си върху своята. Гърдите му се изпълниха с вълнение. Кметът раздаваше статуетките с нескрит патос. За постижения в живописта, за оперно изкуство, за балет, за кино, за журналистика… Дойде ред за най-голямата.

- За цялостен принос към културата на града, награда „Хера“ се присъжда на писателя Никифор Евстатиев.

Никифор се изправи и се понесе с бавни стъпки към трибуната. Застана до градоначалника с лице към публиката. На задния ред бяха насядали куцата Мария, Боян с проклетия си баща Вихрен, неуверената Анна, стажантът Христо, малката Сия, чувствителната учителка, подсмърчаща в носната си кърпичка и още много като тях. Всичките негови герои. Цялото му голямо, въображаемо семейство. Той сложи ръка на сърцето си и им се поклони. Те станаха на крака и избухнаха в аплодисменти.

В този момент, дебела жена прошепна нещо в ухото на кмета. Той се покашля и каза смутено:

- Съобщиха ми току-що, че г-н Никифор Евстатиев не е дошъл. Вероятно е възпрепятстван.

Кметът остави статуетката на бюрото си, а старецът го изгледа възмутено. Отвори уста и понечи да каже нещо, но вратата изскърца носталгично и в залата влезе младо момиче. С дълга кестенява коса, зелени като детелини очи и лунички. На главата си носеше венец от липови клонки. Доближи се до Никифор, хвана го под ръка и го поведе към изхода на живота.

……………

Вятърът премести завесата и прекрачи отворения прозорец. Вгледа се в спокойното лице на стареца, замръзнало в щастлива усмивка, склопи изненаданите му очи и прелисти с интерес ръкописа на нощното шкафче под аплодисментите на дъжда. На последния лист, красиво написа:

КРАЙ

 

Проблемът на госпожа Дечева

 

Новачево беше съвсем обикновено, подбалканско градче. Някога в него живееха над петнайсет хиляди души, от които половината бяха военни. След закриването на поделението, градчето завехна като много други, младите бяха засмукани от близкия голям град и сега обитаеми бяха не повече от триста къщи и няколко панелни блока. Училището все още съществуваше благодарение на амбициозната госпожа Ваня Дечева. Тя беше едновременно директор и преподавател по биология и химия на горните класове. Беше симпатична жена, около четирийсет годишна, леко пълничка, нисичка и много усмихната. Когато влезеше в клас и застанеше до прозореца, златно русата ѝ коса проблясваше, огряна от слънцето и изглеждаше като ореол над кръглото ѝ, румено личице. Децата я обожаваха и слушаха в захлас уроците ѝ. Беше успяла да подготви така добре няколко дванадесетокласника, че те с лекота влязоха да учат медицина без нито един частен урок. Госпожа Дечева имаше само един проблем и той тормозеше дните и мислите ѝ. Проблемът беше петнайсетгодишен пубертет, на когото тя самата беше дала живот и се опитваше да възпитава с любов и търпение доколкото това беше възможно. Мъжът ѝ Пенко Дечев не обръщаше внимание на опитите ѝ да поговорят за това, което се случваше със сина им Слав, махаше с ръка отегчено и казваше:

- Лапешки работи! – после слизаше в мазето я да претака зелето, я да провери дали някой не е откраднал военната му униформа. Беше прекарал живота си като старшина и се беше нагледал на всякакви войнишки извращения. И тогава както и сега казваше „лапешки работи“ и проблемът беше приключен поне в неговата глава.

Да де, но „лапешките работи‘‘ на сина им Слав бяха започнали да минават всякакви граници. Че момчето растеше буйно и с лош нрав стана ясно още когато беше в трети клас. Докато товареха багажа в старата си Астра и се готвеха да отпътуват към морето, иззад блока се появи ухилен Слав с гугутка в ръце. Птицата се въртеше и се опитваше да се измъкне и да литне, но момчето я стискаше с все сила и се смееше. Тогава пернатото отчаяно го клъвна по дясната ръка и от нея потече кръв. Слав се озъби, каза някаква псувня и разпъна крилата на гугутката. Птичето замята главицата си във всички посоки и очите му се изцъклиха от болка.

- Слави, пусни я, пусни я веднага! – извика Ваня, но момчето я изгледа страшно, после се засмя и дръпна крилцата на бедното птиче с все сила. Бялата му перушинка се обагри в кръв. Крилцата му останаха в ръцете на Слав, а телцето му се свлече в предсмъртни конвулсии на тревата. Ваня зашлеви на сина си толкова силен шамар, че той падна и се разрева. Майка му трепереше от гняв и болка. Пулсът ѝ гонеше двеста удара в секунда и тя усети, че ѝ премалява.

- Айде да тръгваме, че стана дванайсет часа. – каза татко Пенко и се изплю на пътя, после изгледа с упрек сина си. – Ставай и стига лапешки работи.

През целия път до Несебър Ваня плака. Даваше си сметка, че се е омъжила за безчувствен глупак и че е дала живот на малко садистче. Ами ако хората разберяха? Какво щеше да стане с името ѝ? Какво щяха да кажат колегите ѝ и родителите на учениците ѝ? В един град, в който всички се познаваха, това не биваше да се случва за нищо на света.

 

……………………..

 

Слав вече беше пораснал и над горната му устна чернееше рехав мустак. Юни щеше да направи шестнайсет и вече усещаше първите трепети при вида на някое по-красиво момиче. Вниманието му беше привлечено от Рая. Тя беше от неговия клас и седеше на предния чин с приятелката си Мая. Беше нисичка, чернокоса и чипоноса. На лицето ѝ грееха огромни, сини очи. Слав се опитваше да ѝ се хареса всякак. Изврънка майка си да му купи нов телефон, за който тя даде цялата си заплата и после два месеца готвеха предимно боб и картофи. В междучасията пускаше на Рая сърцераздирателна чалга, но това само я отблъскваше и я караше да се мръщи и да шушука с приятелката си като правеше физиономии все едно е изяла нещо развалено и всеки миг ще повърне. За да я впечатли, един мартенски  ден, докато играеха физическо на двора, Слав реши да стори нещо, което замисляше от дълго време. В класа имаха една мъничка, срамежлива Никол, която беше освободена от спорт понеже беше в инвалидна  количка. Докато другите бягаха, тя седеше на сянка под върбата, която свеждаше клони над училищната чешма. Учителят по физическо Иво Петров подреждаше конуси в другия край на площадката. След загрявката щеше да организира за учениците игри с чували. Слав издебна момента, в който Петров беше с гръб към него и докато минаваха бягайки покрай Никол, извади от джоба си запалка и драсна върху косата на момичето.

-Изгори, вещице! – просъска той в ухото ѝ. Крайчетата на дългата коса на Никол пламнаха и тя се разпищя, а децата се ужасиха. Рая скочи върху Ники, издърпа я ловко под чешмата и загаси косата ѝ.

- Тъпанар! Осъзнаваш ли, че можеше да я убиеш? – изкрещя тя на Слав и му зашлеви плесница. Тази плесница той нямаше да забрави.

В тоя миг дойде Петров разтреперан.

- Отивай веднага при директора! За изключване си, да знаеш!

Слав наведе глава и с тежки стъпки тръгна към дирекцията, където го посрещна … майка му. Какво са си казали госпожа директор майката и Слав остана тайна за всички. Как тя омая родителите на Никол, какво обяснение намери за „хормоналната буря“, обзела сина ѝ, как извини постъпката му и как хората простиха „младежкия му изблик“ не беше ясно за малката общественост на Новачево, но хората малко по малко започнаха да шушукат под сурдинка:

„Не е читаво момчето на даскаличката.“

„Помните ли Ламби Поровеца, дето убил мелничаря Ставри през четирийсет и втора година? Е, той бил дядо на мъжа ѝ.“

„Добре, че брат му бил ятак инак внук му щеше да види военен пост на върба в сряда.“

„Тц, тц, тц, язък за даскаличката. Добра жена, ама на не случила ни на мъж, ни на син.“

…………..

Слав се прибираше към къщи и безгрижно ръфаше бургер, когато видя Рая да разхожда Рони, мъжка болонка, подарена ѝ преди три години от покойната ѝ вече баба. Проследи момичето като внимаваше тя да не го забележи. Рая стигна дома си, отвори портичката, пусна кученцето да побяга на двора и влезе вкъщи. Рони душеше безгрижно нацъфтелите зюмбюли и от време на време вдигаше крак връз някой камък или дърво. Слав доближи до двора на Рая, бутна незаключената вратичка и подмами Рони с парче шунка от бургера си. Животното доверчиво го доближи и размаха приятелски опашка. Беше незлоблив и любимец на целия клас на Рая. Слав го сграбчи ловко през коремчето и го вдигна. Рони го близна през лицето и тихичко излая. Момчето побягна с кучето към училищния двор. Беше петък привечер и нямаше вече никой, учителите и учениците се бяха разотишли, малкото деца, които оставаха да играят футбол също си бяха заминали, уплашени от намръщеното небе. Канеше се да вали. Слав се огледа. В дъното на двора забеляза забравено от момичетата въже за скачане. Взе го и свиркайки си се запъти към върбата, под която беше запалил косата на Никол. Преметна въжето на най-ниския клон и направи примка. После погледна Рони в очите, озъби му се и каза:

- Грозник, дотук беше твоята.

Усетило опасност, животинчето изръмжа на Слав и опита да се отскубне от ръцете му, но той ловко сложи примката на тънкото му вратле и го пусна да се мята в агония. Рони скимтеше жаловито, но гръмотевица заглуши гласчето му. Над града заплющя дъжд. Слав побягна. Малко преди да излезе от училищния двор, мярна стария си съсед от горния етаж, Геро Живков, който стоеше като паметник от другия край на улицата и го гледаше втрещен като си мърмореше „Пак е сторил нещо нехранимайкото на военния, но що ли тоя път?“

……………

Издирваха Рони цяла вечер. Рая много плака, обикаляше с розовия си чадър из улицата и викаше кучето по име, но него го нямаше. Сякаш бурята го беше отнесла. Баща ѝ едва я прибра вкъщи.

- Може да се е скрил някъде. Уплашил се е от гръмотевиците и е побягнал. Утре ще си дойде. Не стой на дъжда, Райче.

Валя цяла нощ. На сутринта млада жена, излязла да поразходи бебето си веднага щом грейна слънце, се натъкна на грозна гледка в училищния двор. Скоро мълвата за обесеното куче на Рая се разнесе из градчето. Като дочу, Геро Живков за миг не се усъмни кой беше извършителят. Слезе на долния етаж и звънна на Дечеви. Отвори учителката. Тъй и тъй, госпожо, разхождах се вчера и видях сина Ви да излиза от двора на училището, заразказва възрастният човечец на Валя. На нея ѝ премаля както в деня, когато бяха тръгнали на море и когато Слав се появи с птичето в ръце. Уж гледаше стареца и кимаше, а ѝ се искаше земята да се разтвори и да я погълне. Не запомни какво му каза. Вероятно, че ще поговори с момчето, че ще изясни нещата, че не е хубаво да го обвинява прибързано. Изпрати стареца, влезе в умирисания си на кисело зеле с пиле апартамент и се запъти право към стаята на сина си. Стори ѝ се, че оттам я гледа рогат дявол. Възможно ли беше да му бе дала живот? Възможно ли беше да възпита толкова много прекрасни деца, а да не беше успяла да стори нищо полезно за своето?

- Какви глупости ти каза тоя дъртия? Не виждаш ли, че е луд? – изръмжа Слав. Гласът му беше почнал вече да става дебел, по бузите му се забелязваше брада, а той стърчеше с една глава над майка си. И да искаше тя не можеше да му удари шамар, както стори преди седем години. 

Той стана, запали цигара, издиша дима в лицето ѝ и излезе от апартамента като блъсна вратата. Този ден се скита до късно. Когато слънцето залезе, момчето се скри зад един изоставен камион със спукани гуми, спрян от години до блока им и задебна. Старият Геро си допиваше и довършваше таблата, която играеше всяка вечер с наборите си в клуба на пенсионера. Скоро щеше да стане и да си тръгне към къщи. Оттам до блока беше една цигара време. Слав запали и отпи от патрончето с водка, което беше свил от близкия магазин. Топлината на алкохола обля главата му и разбуди дявола, що спеше в нея. Очите на момчето се накървиха, устата му се отвори и остри зъби блеснаха в нея. В тоя миг, подпийнал и развеселен, отдолу тежко се зададе съседът му. Като наближи стария камион, метален блясък го заслепи и той замижа . Уличната лампа се беше отразила в ножа на Слав, очите му се врязаха в тези на стареца, а подир тях и острието хлътна в плътта на бай Геро.  

…………………………..

Трийсет и шест часа по-късно в полицейския участък, Слав седеше, навел глава, с посинено око и с белезници на ръцете. Срещу него, бледа, разплакана и с размазан грим беше майка му. Златният ѝ ореол за двайсет и четири часа беше посивял наполовина. Тя нямаше сили да погледне към сина си, но въпреки това промълви:

- Къде сбърках?

- Беше безупречна майка. Успокой се. – все така навел глава ѝ промълви той.

- Едва ли е било така щом стигнахме дотук. – Валя огледа задимената стаичка.

Слав мълчеше.

- Слави, абсурдно е, но ти искам прошка. За всички наказания, от които те предпазвах, надявайки се, че ще се поправиш, за всички надежди, които ти възлагах, не разбирайки, че ти не можеш да ги оправдаеш. За всеки път, когато заставах като щит пред теб, понасяйки върху себе си критиките и упреците на хората. За всички сурови уроци, които не можа да научиш, понеже ти ги спестих, смятайки, че не си готов за тях. И, Слави, прости ми, че се притеснявах повече от хорския съд, отколкото от Божия.

- Прости ми и ти. - избоботи глухо момчето.

- Простила съм ти. Ще се моля само Господ и хората да ти простят.

- Госпожо, свиждането свърши. – обади се полицаят, който стоеше вдясно на Валя. Тя се изправи и тръгна. В последния момент спря и се обърна:

- И все пак…защо?  Какво ти липсваше?

Слав за първи път тази вечер вдигна очи към нея:

- Баща. Военният и сега не е тук, нали?   

 

 

                              

                                                 Таитянски перли  

 

                                                                                              

                                                                                     „…Но ето ръката на този, който ме 

                                                                                     предава, е с мен на трапезата...“

                                                                                                 /Лука 22:21/

 

Това беше най-пищната заря, която бяха виждали в Евксиноград. Цели десет минути причудливи огнени фигури озаряваха морските вълни, а човешки възгласи, гърмежи и наздравици раздираха нощта. Като да беше Нова година насред август. Огромният двор в резиденцията  на дипломата и строителен предприемач Огнян Куманов, беше побрал каймака на града, в това число един бивш кмет, настоящ областен управител, една мис България, две хубавки актриси, един ректор, двама спечени журналисти, много лица от крупния бизнес и някои съмнителни доскоро типове, на които вече не се налагаше да стоят в сянка. Самият Куманов удобно се беше подпрял на статуя на Георги Чапкънов и наблюдаваше с интерес и малко встрани веселбата. Беше около седемдесетгодишен, висок и достолепен, но в  кафявите му очи и в изцяло побелялата му коса се криеше вече умората от светската суета. Той предпочиташе да прекарва в уединение дните си в малкия си апартамент срещу морския бряг, но нямаше как да пропусне празненството в чест на трийсетия рожден ден на дъщеря си Марина. Тя бе най-близкият му човек на този свят след като майка ѝ почина миналата година. Двете, застанали една до друга, доскоро представляваха две времеви версии на една и съща жена. Високи над средното, стройни, тъмнокоси, с удивителни сиво-сини очи и светла като порцелан кожа.

- Иде ми да ѝ вържа червен конец – мек глас сепна Куманов и той се обърна. До него, с протегната чаша за наздраве, стоеше Бистра, доведената сестра на Антон, мъжът на дъщеря му.

- Прекрасна е наистина, Бистре. И с Тони са хубава двойка – Куманов чукна чашата си в Бистрината.

- Обаче тия две змии, които се усукват край нея, не ми харесват. Чух ги да шушукат, да обсъждат гостите. Злобарки.

Съмнение като ръждиво гвоздейче бодна мислите на Куманов, но той се опита да го извади и да го захвърли в зелената ливада.

- Ани и Мира ли? Те са съученички с дъщеря ми. От първи клас са неразделни.

- Знам, но е добре да внимава с тях. Марина е жена, която лесно буди завист. Аз отивам да си взема торта. Идваш ли с мен?

- Не, не. Знаеш, диабетът…  – смигна ѝ Куманов.  –  А и искам да остана за малко с мислите си.

Бистра кимна разбиращо и пое с усмивка през тълпата право към Марина. След нея остана парфюмът ѝ. Колкото тя беше дребничка и слаба, толкова тежък, остър и безкрайно силен беше този парфюм. Понякога в помещението можеше да разбереш, че Бистра е там, без дори да я видиш. Особеният му аромат докарваше гадене на враговете ѝ и възторг на приятелите ѝ, още преди да се е появила крехката му притежателка.

Бистра сластно заклати малкия си ханш към събралото се край тортата множество. Черната ѝ коса беше подстригана до раменете и навита на едри букли, прихванати от едната страна с фиба с цвета на роклята ѝ, стигаща малко под колената. Тази вечер беше в бяло и макар и дребна, се открояваше сред тълпата. Носеше дебела очна линия, а гъстите ѝ мигли се спускаха като криле на врабче над тъмнозелените ѝ очи, които забелязваха всеки детайл, складирайки го прилежно из папките на острия ѝ като бръснач ум.

Бистра се доближи като котка до Марина и я прегърна през кръста, поглеждайки часовника си.

- Маринка, миличка, имам нещо за теб. Разбрах от баща ти, че си родена в дванайсет без десет и затова ти го подарявам точно сега, когато току-що навърши трийсет. И понеже знаех с коя рокля ще бъдеш, знаех и какво ще ѝ подхожда най-добре. А сега наведи се, моля те. Нямам достатъчно високи токове, за да стигна шията ти, Нефертити – засмя се Бистра. В ръцете си държеше огърлица с огромни таитянски перли.

- Бистре, оставяш ме без думи. Прекрасни са! – по бузите на Марина блеснаха сълзи от щастие, когато приклекна. Огърлицата сияеше с цвета на очите и роклята ѝ. Придаваше ѝ вид на кралица. Обърна се и погледна към приятелките си от детинство Ани и Мира, които стояха зад нея. Те бяха съвършени противоположности една на друга. Ани –висока почти колкото Марина, пълна, изрусена, с небоядисан корен на косата, леко меланхолична и отнесена. Мира, напротив, спортен тип, с откроени от тренировките бицепси, дребна, тъмнокоса и вечно усмихната. Двете бяха най-близките приятелки на Марина и тя ги обожаваше. Очакваше възхищението им, закачливо вирнала глава. Изражението и на двете я стъписа. Усмихваха ѝ се одобрително, но погледите им се отдалечаваха от нея. Не беше сигурна какво прочете в тях.

- Ненагледна,  съвършена си! – Антон я придърпа към себе си, целуна я и ѝ прошепна: – Нямам търпение всички да си тръгнат.

Тя разроши перчема му и се взря в дълбоките му като арабска нощ очи. С тъмната си брада, в която всеки косъм стоеше като добре дисциплиниран от бръснаря войник и с орловия си нос, той наистина приличаше на, пристигнал от Близкия изток, красавец. Това и високопарната му реплика преди малко, я накара да се засмее:

- Не мисля, че ще е скоро. Виж как се разтанцуваха. Особено изтупаните приятели на татко. Каня те, хайде! – Марина го дръпна към пространството около фонтана, което се беше превърнало в дансинг.

 Малко преди да се отдадат на танца Александър Стоянов, строителният инженер от архитектурното бюро на Марина, изникна на пътя им. Обратно на Антон, този висок и леко пълен човек беше синоним на безпорядък. Рижав, рошав, каквото и да правеше или облечеше, то никога не изглеждаше по стандарта.

- Марина, имаш ли десет минути да ти покажа една визуализация?

- Сашо, ако не си разбрал, празнувам юбилей.

- Знам, знам. Но искам да обсъдим нещо, което не търпи отлагане.

- Питам се какво ли толкова може да се случи с визуализацията, ако преспи една нощ? – раздразнително го погледна Марина, но неотстъпващият му зелен поглед я накара да добави: – Айде, видяло се е, че ще работим. Да влезем вътре. Скъпи, забавлявай гостите, моля те. Измисли нещо.

Марина и Сашо се качиха в кабинета ѝ.

- Е? Дай да видим гениалното ти творение, което не може да чака до утре.

- Не моето – Сашо ѝ показа в телефона си визуализация на последния хотел, който беше проектирала. Смяташе да го представи официално другата седмица. Беше най-красивата сграда, която щяха да построят. Снимката я изпълни с гордост, защото идеята беше изцяло нейна.

- Много добре познавам този проект. Шегуваш ли се с мен?

- Ще ти изпратя статията, но седни, моля те.

- Ти луд ли си?

На вайбър излезе съобщение от Сашо. Тя го отвори и прочете на глас:

- „Аратон билд с грандиозен проект върху 100 000 квадратни метра близо до Ахтопол.“ Но това е моят проект, моите визуализации…

- Само дето ти щеше да строиш на север.

- Сашо, как е възможно такова нещо? – очите ѝ станаха светлосини и хвърляха светкавици из целия кабинет. Беше още по-хубава в гнева си.

- Изтекла е информация. Някой е откраднал проекта ти.

- Но до него достъп имаме само ние в архитектурното бюро. Значи е някой от нас. Извикай ги! Всички са тук, на двора. 

 - Половината са вече много пияни. Да изчакаме до утре. А и ще стане скандал. Пълно е с всякакви важни клечки, познати на баща ти. И ония двамата лешпери от новинарския сайт. Ще им дойде дюшеш подобно нещо. Стягай се. Никой не бива да разбира. Утре ще ги събереш на оперативка.

- Прав си. Няма да се издаваме. Но ми се иска да знам веднага кой е и да го закопая в средата на двора. Даже и цветя в излишък имаме тая вечер.

- Обичам гробарския ти хумор.

Двамата се засмяха нервно и излязоха навън. Тълпата беше във вихъра си. Едната актриса повръщаше във фонтана под ужасения поглед на баща ѝ, когато двете ѝ приятелки от детинството дойдоха да се сбогуват.

- Обадете се, чувате ли! Да се видим на спокойствие. Ани, Мира, обичам ви.

- Да, да, като се върнем от Гърция ще се чуем.

Прегърнаха я и побързаха към такситата си.

- Не чакай да ти се обадят, миличка. Големи змии. И на баща ти казах. Цяла нощ злобеят  – Бистра направи физиономия на досада и отвращение. – Ама и ти едни приятелки имаш!

Марина изтръпна. Не трябваше точно такава да е тази нощ.

 

……………………………………….

 

Климатикът в офиса не беше достатъчно мощен, за да охлади страстите и алкохолните мозъци на служителите на Марина. Що за машина беше тази жена да ги извика в събота в девет, след като партито продължи до четири сутринта. Какво толкова спешно имаше?

Марина влезе в делова синя рокля с дължина малко под коленете ѝ, която разкриваше изящните ѝ глезени и тънката ѝ талия. Косата ѝ се спускаше на снощните гъсти, шоколадови къдрици по красивия ѝ гръб. Беше качена на висок, тънък ток и се извисяваше над всички. На бялата ѝ шия сияеше огърлицата на Бистра. На други жени перлите обикновено качват години, но на нея ѝ придаваха благородна осанка.

- Колеги, предполагам, че се чудите защо сме се събрали тук рано в събота, след като някои от вас дори не са спали. Не съм спала и аз.

Изгледа ги изпитателно. Очите ѝ блеснаха и посипаха хиляди светкавици по болезнените им от водката глави. Спря поглед върху ВИК проектантката. Нисичко, пълно момиче, леко наивно  на моменти, после върху Танита, ел. проектантката. Изглеждаше нахална и самоуверена. До нея беше Явор, ландшафтният дизайнер, който си позволяваше да флиртува с нея понякога. Беше зяпнал замечтано огърлицата ѝ или по-надолу от нея. В дясно от него стоеше Маргарита, ОВК специалистът –  руса сексбомба, влюбена в Сашо. Самият той – едър, рошав, недоспал, с разкопчано горно копче на ризата и рижава брада в тотален безпорядък, ако имаше жезъл в ръката, можеше да мине за Зевс. До него в съвършен вид беше Антон. Всички се чудеха как двамата с Марина успяваха винаги да са елегантни. В малката кухня Бистра правеше кафе. Когато всички се озоваха с димяща чаша пред себе си, Марина включи презентационния проектор. Колегите ѝ ахнаха. Сградата, върху която работиха здраво през последния месец, беше внушителна. Гордост и удовлетворение се разля по лицата им.

- Съвършенство – усмихна се Марина. – А сега вижте това.

На екрана излезе статията, която снощи ѝ беше пратил Сашо.

Маргарита се прокашля и бюстът ѝ се разтресе под тънката риза.

- Аратон билд ли? Но това е нашият проект! – Танита почти изкрещя.

- Въпросът е кой е откраднал труда ни? Само ние познавахме този проект.

- Възможно е да го е видял и някой друг. Предполагам всички работим и вкъщи – намеси се Бистра. – Дали пък не е страничен човек?

- Страничен човек трудно би откраднал всички архитектурни части – заразсъждава пълното момиче. –  Мисълта ми е, че аз си държа в мен ВИК проекта, Танита си държи ЕЛ. проекта и т.н. Освен да е леля Мара. Единствено тя има достъп до всички проекти, понеже всяка сутрин ни чисти бюрата.

Разсмяха се. Малката ВиК проектантка беше права. Марина се замисли. Единственият човек, който имаше всички планове беше тя самата. Превъртя моментите, в които трите с Мира и Ани пиеха розе на верандата на къщата ѝ, а лаптопът ѝ си стоеше включен в кабинета. Те познаваха целия ѝ дом от деца. Ах, тия харпии…нима беше възможно толкова да са иззлобели. Внимателно си припомни онази нощ, когато се напиха трите вкъщи, докато поливаха пресния развод на Ани и затварянето на неуспешния козметичен салон на Мира. Тя нямаше какво да полива, но се напи с тях от солидарност. На сутринта Антон ѝ обяви:

- Или тия грозотии повече няма да стъпят вкъщи, или се изнасям. Не виждаш ли, че не са ти на нивото.

Но „грозотиите“ продължиха да идват. Всеки път, когато ги виждаше, той излизаше и затръшваше вратата след себе си.

- Свободни сте. Можете да се прибирате. В понеделник, ако някой има какво да ми каже, е добре да го направи, защото смятам да наема детектив и да разплета случая.

Блъфираше, разбира се, но ѝ хареса да види как всички се ококориха, преди угрижено да напуснат офиса.

…………………………

 

След като им остави голямата къща преди година, когато жена му почина, Куманов се изнесе в апартамент в Кабакум с убийствена морска гледка. Всяка сутрин имаше ритуал по посрещане на слънцето. Ставаше трийсет минути преди изгрева, избръсваше се гладко, обличаше перфектно изгладена риза, слагаше сако и вратовръзка и заставаше почтително на терасата, за да отдаде чест на златния властелин, началото на всички начала. За украинците, които живееха в комплекса, това беше истинско зрелище, поне за ранобудните от тях. Тази сутрин Куманов не гледаше изгрева сам. До него беше Марина. Слънцето от един час позлатяваше морето, а те все така стояха на терасата. Бяха си казали много неща.

- Не мога да повярвам. Ани и Мира. Та ние бяхме приятели с родителите им. Колко сме ви чакали след училище, колко сме ви водили на балет. Майките ви бяха много близки.

- И аз, татко. Нямам търпение да се върнат от Санторини и хубаво ще ги подредя.

- Чакай, сигурна ли си? Защо не прегледаш записите от вечерта, за която се съмняваш? Къщата е цялата в камери.

- Ще ги гледам днес. Трябва ми доказателство.

- Има и три камери, за които не знаеш, Маринка. Сложени са за всеки случай. Две в апартамента за гости на четвъртия етаж и една в спалнята, вашата спалня. Те записват и звук.

- Татко, това е подсъдимо.

- Много добре знам. Нямам намерение да гледам записите. Направено е за всеки случай още от времето, когато с майка ти живеехме в къщата. Когато тя не беше добре, исках да знам как се държи с нея гледачката. Затова са сложени. А после ги забравих. Дай да инсталирам достъп до тях и на твоя телефон.

Марина му подаде айфона си.

- Аз ще разговарям с президента на Аратон. Фирмата е софийска, но ще намеря контакт с него. Ще си проведа мое разследване.

- Благодаря ти, татко! Пази се!

- И ти, момичето ми.

Прегърнаха се. Куманов съблече официалните си дрехи по посрещането на слънцето и излезе с ленена риза и зелен бански на плажа, от който го деляха 100 метра. При вида му украинците се сбутаха, намигнаха си и се засмяха тихо. Той невъзмутимо просна плажната си кърпа на, запазения за него, шезлонг и набра приятел.

- Подполковник Димов, радвам се да Ви чуя – после продължи свойски. – Къде те заварвам приятелю…

А Марина се впусна по задачи.

 

………………….

 

Вечеряха набързо. Антон – ципура, Марина – салата Цезар. Той изпи една бутилка вино, а тя – само вода. Прибраха се вкъщи и тя обяви, че има работа, а той се отпусна в спалнята с любимото си шоу.

Марина заключи вратата на кабинета си. Инсталира приложението на лаптопа, където беше и злополучният проект. Върна датата. Шестнайсети юни, денят, в който се напиха до смърт и в който Антон презря приятелките ѝ.

Външната камера показа как двете жени пристигат с такси по дълги летни рокли на цветя. Проследи как ги прегръща, как Ани плаче. Включи другата камера. Качват се по парадното стълбище нагоре към кабинета ѝ. Отварят вино. Изпиват бутилката за трийсет минути. После отварят втора и излизат навън. Марина пусна камерата от терасата. Пият, плачат, смеят се. Бутилките стават три, четири, пет, шест, седем. Обзе я срам и ѝ се доиска да спре да гледа. Трите клюмат. От време на време припламва цигара. Божичко, пияни женуря. Можело е да запалят къщата. Прав е Антон да не ги иска. Били са дъно на дъното. По едно време Ани влиза вътре. Марина погледна камерата от кабинета. Ани пада върху бюрото ѝ, точно до отворения лаптоп. Опипва го, кокори се, нещо натиска. Мръсница, симулирала е, че е пияна. Може би точно в този момент е прехвърлила чертежите на флашка. В един момент става, но пак се свлича на пода. Все пак успява да се окопити, и продължава по коридора. Срещу нея е Антон. Разминават се. Ани влиза в тоалетната, Антон поглежда в кабинета. Може би иска да се увери, че някоя не е паднала през терасата. Ани се връща при приятелките си и пали цигара. Хм, какво е това? Някой пак е в кабинета. Някой дребен като Мира. Марина даде zoom. Това не е Мира. Увеличи още. Бистра. Кога пък Бистра е идвала тая вечер? Лаптопът светва. Миньончето се оглежда и бързо излиза от кабинета. Марина проследи как минава през коридора, качва се на четвъртия етаж и влиза в стаята за гости. Вътре има някой.  Лампата светва. На леглото е Антон. Бистра му показва мъничка флашка със закачлив жест, после смъква презрамките на роклята си и в стаята се белва малкото ѝ, почти детско тяло, което яхва Антон в див екстаз. Марина затвори компютъра. Ледени тръпки я разтресоха от главата до петите. Искаше ѝ се да повърне и изведнъж кой знае от кое тайно чекмедже на съзнанието ѝ, изскочи откъс от онази вечер, когато Мира висеше над терасата с остро гадене и викаше:

- Чао, Бистре!

Телефонът ѝ иззвъня. Беше баща ѝ. Не знаеше как щеше да му каже ало с тая трепереща челюст, но все пак вдигна.

-Маринка, има следа чрез подполковник Димов. Помниш го, нали? Не е за телефон. Можеш ли да дойдеш?

-И…и…и аз…ииимам ссследа, татко... – заекването ѝ от времето, когато беше трети клас се завърна.

Марина взе лаптопа си и изхвърча от къщата, в която спеше Антон, към Кабакум, където я чакаха подполковникът и баща ѝ.

 

………………………………..

Офисът беше като тъжно погребално бюро тази сутрин. Всички бяха строени в печален вид, макар и спретнати до най-малката подробност, особено Антон. Беше с бежово сако, което контрастираше на черната му, геометрична брада. Орловият нос му придаваше хищнически вид. Влезе Марина. Облечена беше с широки дънки, черна риза, не носеше грим, а косата ѝ беше вързана на опашка. Опипа огърлицата си от таитянски перли и я скъса с едно движение. Вратът ѝ беше обагрен в ситен алергичен обрив.

- Бистре, май са ти продали менте. Имам непоносимост към фалшиви бижута – перлите се разпиляха по пода.

Двете вкопчиха поглед една в друга.

- Колеги, искам да представя на вниманието Ви един проект, по който работих през изминалата нощ. Ще се удивите на неподозирани таланти в някои сфери.     

Марина стартира видеото, на което всички видяха как Бистра краде информация и се насладиха на креватните ѝ умения. Особено Явор.

- Това нищо не доказва!– изкрещя Антон.

Бистра скочи и понечи да излезе, но се подхлъзна върху разпилените перли и падна. От носа ѝ потече кръв. В този момент в офиса влетя подполковник Димов с двама полицаи.

- Арестувани сте! – каза той и щракна белезниците върху ръцете на Бистра и Антон.

Явор снимаше.

В цялата сграда отекваха виковете на Бистра.

- Богата, лигава кучка, мислиш се за велика, но знай, той никога не те е обичал. Обичаше мен, мен!

Парфюмът на Бистра продължаваше да трови офиса. Сашо отвори прозореца.

- Май е време да проветрим след някои хора, за които не си струва да мислим повече. Имам идеи за още по-интересен проект. Конструктивно мога да променя някои колони и да се получи ефектът, който искахте в началото, г-жо Куманова, но трябва да ме черпите бира – зелените му очи ѝ смигнаха, а рижавата му брада блесна на утринното слънце, което се закачаше с него през прозореца.

- Дадено! – усмихна му се Марина, въпреки, че плач задавяше гърлото ѝ.

Телефонът ѝ изпиука. Погледна го. Вайбър съобщение от Ани.

 „Завърнахме се. В Санторини е четиридесет и пет градуса и не издържахме. Утре сме на плажа на Кабакум. Искаме да ти кажем нещо от дълго време. Нещо, което видяхме онази вечер и не ни дава мира.“

„Вече знам какво е.“, отговори Марина.