Лъчиста

 

Лъчиста

 

 

Ковачът пристъпи още пет крачки напред, свлече се раболепно в нозете на владетеля Арарант и като държеше новото оръжие високо над главата си, избоботи глухо:

– Точно такъв, какъвто трябва да бъде, за да коленичат всички пред вас, господарю.

Тълпата ревна, екзалтирана от бляскавата следа, която мечът остави във въздуха, докато младият Арарант го размахаше, описвайки дъга от едната до другата луна, огряващи площада пред двореца му.

Беше висок мъж, едва навършил трийсет, с огромни длани, изпъкнала брадичка и тъмна къдрава прибрана на опашка коса. Очите му, леко издължени нагоре, се открояваха с почти черните си ириси на смуглата му, белязана от скорошна битка кожа. На шията му висеше огърлицата на властта, състояща се от двайсетте най-скъпи изумруда, донесени от земите, които родът му беше завладял. Единствен Арарант имаше право да носи пурпурни дрехи и наметка от мъжки ешаход, уловен в саваните на третата колония по време на любовен период. Главата на животно висеше на гърба на владетеля и хипнотизираше с изцъклените си зелени очи тълпата, а козината му менеше цвета си според светлината. Нощно време тя варираше между тъмносиньо и черно, а през деня беше синьозелена. Дългите десет сантиметра зъби на животното придаваха страховит облик на Арарант.

– Дръж, ковачо – подхвърли той препълнена кесия на все още коленичилия мъж.

Странникът се изправи и за първи път погледна владетеля в очите при което той неволно изви красивите си устни в отвращение. Лицето на ковача беше набраздено с дълбоки белези, от които сълзеше жълтеникава слузеста течност. Косата му беше катранено черна също като очите му. Носът му беше отрязан наполовина, а лявото му ухо липсваше изцяло. Човекът придърпа качулката на сивата си наметка, поклони се и каза церемониално:

– От утре ще владеете света, господарю.

После направи точно петнайсет крачки назад докато все още беше приведен, обърна се и просъска само на себе си:

– А мечът ще владее Вас.

С бързи стъпки ковачът се отдалечи и хлътна в тълпата. Никой повече не попита за него.

Беше денят на прехода, в който бащата на Арарант, старият Ворд, напусна телесната си обвивка, а синът му пое властта над Земята на двете луни. Ако човек се вгледаше на изток все още можеше да види догарящата траурна клада на Ворт, докато на запад – пред двореца, лумна новият огън, край който танцьорките извиха змийските си тела в празничен танц. Многобройните разноцветни гривни звъннаха по китките и глезените им, косите им се залюляха, а устните им зашепнаха думи в прослава на Арарант. Като възбуден нетърпелив мъж огънят мяташе изгарящи езици към голите им гърди, но момичетата ловко ги отбягваха. Очите им, горещи като лава, се целеха в Арарант, но той не им отговаряше с желанието, което очакваха.

Мислите му бяха другаде. Голяма напаст се беше стоварила по северната граница на страната му. Доскоро снежните хребети, чернееха от прииждащите войски на Тимруд. Северът беше скован от дълга зима и народите, които го обитаваха, изгладнели и оскотели, нямаха друг избор освен да се хвърлят в битка за чужди земи. Опитите на стария Ворд да ги отблъсне не дадоха резултат. Северните племена нямаха какво да губят. Те се впускаха с яростта на диви животни и колеха наред. Самият Ворд беше поразен от тяхна брадва предния ден.

– Щом слънцето изгрее ще тръгнем към тях, господарю – каза съветникът Дурц. – Ще ги изчакаме да се спуснат по хребета и ще отприщим каменните късове върху им.  

Арарант изгледа недоверчиво побелелия сух мъж с превръзка на окото, смръщи гъстите си вежди, а ноздрите на тесния му нос се разшириха тъй сякаш той се опитваше да си поеме дълбоко въздух, за да разсее мрачните си очаквания.

– Няма да е достатъчно – процеди владетелят. – Много са. Битката ще е тежка.

Той отпусна длан върху новия меч и по ръката му пробяга парваща тръпчива стрела. Сякаш за секунда оръжието се впи в него като змия. Преди да успее да си отговори какво долови, по гърдите на младия владетел премина нежна ръка. Той се обърна рязко.

– Виното ще отпусне мислите Ви, господарю – каза лъстиво Аглая, последната му наложница и му подаде пълна чаша.

Той се вгледа в матовата ѝ кожа и светлокафявите ѝ почти жълти очи. Ароматът на браните по изгрев бели цветя, с които беше украсила черната си къдрава коса, го влуди. Арарант блъсна чашата от ръцете ѝ. Виното се стече по голия ѝ корем надолу под златистия плат, с който беше прикрила ханша си. Смехът на Аглая се изви над огъня и накара танцьорките да помръкнат. Арарант я метна на рамо и я понесе към реката, която се виеше на юг от двореца.

Щом останаха сами, Аглая свали дрехите си и легна на брега готова да се слее с Арарант. Той разкопча ризницата си и понечи да хвърли меча на земята, за да се наслади на красотата на наложницата си, подсилена от двете луни над главите им. Когато хвана дръжката обаче, усети същите парващи тръпки. Сякаш от меча по вените му потече нещо, което не можеше да контролира.

Убииий я. Убий Аглаяяя – зашепна глас и в двете му уши.

Арарант, объркан, отстъпи крачка назад.

Аглая, Аглая, убий я. Мъчи ме жаждааа.

Арарант се вгледа в красивата си любима.

– Плаша ли те, господарю? – каза тя и очите ѝ блеснаха като на дива котка. – Може би не трябваше да съм толкова напориста?

После започна да извива сластно голото си тяло по влажния бряг.

Арарант тръгна към нея с меч в ръка. Тя се засмя и погали закачливо оръжието докато очите ѝ бяха слети с неговите.

– Харесва ми това, господарю.

Арарант се доближи до нея. Тя протегна ръцете си към неговите, които все още стискаха меча, и го придърпа към себе си.

– Обладай ме, Арарант – прошепна тя в ухото му.

Жжжаден сссъм за кръвта ѝ. Убий Аглаааяяя – засъска глас в другото му ухо.

Арарант се отпусна върху уханното тяло на младата жена и нежно захапа шията ѝ. Тя отвърна с дълбок стон. И още един, и още един… Той изгуби контрол и потъна в нея. Последният стон на наложницата за миг се сподави, а после рязко се изви в писък. Арарант скочи уплашен. На земята, със застинали в ужас очи и забит в гърдите меч, лежеше безжизнена Аглая. От раната не потичаше и капка кръв. Мечът я беше изпил цялата. Младият мъж го грабна и ужасен го захвърли към реката. Но вместо да падне в нея, оръжието описа блестяща парабола и се върна към владетеля като се заби пред краката му.

Неррразззделни смеее – прошепна глас в ушите на Арарант.

Младият владетел се отпусна на колене пред Аглая и зарида като малко момче. Не вярваше, че го е сторил. Загуби представа за времето. Може би бяха минали часове, а може и да бяха само няколко секунди, когато през премрежените си клепки долови ярка сребриста светлина, а до ушите му достигна песен на непознат език. Тиха песен, почти шепот от стотици женски гласове. Арарант потърка очите си. От реката, една след друга, излизаха жени, облечени в бели одежди. Косите им грееха в сребристи нишки, а очите им лилавееха от люляково, през теменужено, до индигово синьо. Кожите им бяха бледи, сякаш изтъкани от лунна светлина. Те се разделиха в две дълги редици, от дъното на които – към Арарант, тръгна една от тях. В началото той не различаваше лицето ѝ, защото то беше обгърнато в силно сияние, което се стичаше по раменете ѝ и стигаше чак до широките ръкави на дългата ѝ бяла рокля, влачеща се по земята. Когато тя го доближи, светлината леко се разсея и той различи чертите ѝ. Имаше лице на млада жена, почти момиче. Светло, с фин, правилен нос и бледорозови извити нагоре устни. Под дългите ѝ ресници плуваха теменужени очи. Зад малките ѝ като на дете уши, Арарант забеляза сребристи хриле.

– Таай, хий, леее аум аугури оудириум – напевно започна на своя език жената, но постепенно премина на неговия. – Омагьосан си от тъмен кръволок.

– Коя си? – заекна Арарант.

– Тук съм да влея светлина в кръвта ти, слаби човеко – зашепна пак жената. При всяка дума хрилете зад ушите ѝ потрепваха и шепотът ѝ се носеше като ехо край нея.

– Аз съм владетел на Земята на двете луни – отсече Арарант, обиден, че тя го нарече слаб.

– Леехе сайдериум – отвърна жената и продължи: – Ще мине време. Магията в кръвта ти трябва да се разреди със светлина иначе светът ще бъде погубен.

– От кого?

– От теб, човеко.

Арарант продължаваше да гледа в умопомрачение крехката жена, от която струеше силна светлина и светла сила едновременно.

– Наа хеесии леодисо – обърна се младата жена към сестрите си.

Те заобиколиха трупа на Аглая и го повдигнаха над главите си. После бавно, ритмично, с тиха песен, тръгнаха към реката и една след друга потънаха в нея.

Арарант се опита да се възпротиви, но жената го спря:

– Ако има късмет, ще живее с тях.

Младият владетел се вгледа в очите ѝ и каза тихо:

– Коя си?

– Нямам име. Аз съм част от светлината.

– Тогава ще те наричам Лъчиста.

Жената кимна и хвана владетеля за ръка. С другата си длан той стисна меча. Този път не усети тръпчивата му сила.

Когато доведе Лъчиста в двореца, хората зашушукаха, но никой не посмя да попита къде е Аглая.  

 

*****

 

На другия ден Арарант поведе войската към северните племена. Три дни продължи сражението. На четвъртия – по изгрев, малкото останали живи хора на Тимруд се предадоха и бяха отведени в плен.

Щастливи от настъпилия мир, Арарант и Лъчиста се отдадоха един на друг. Цял месец те яздеха в сенчестите гори край двореца, беряха светещи нощни камбелии, с чиито огромни бели цветове украсяваха спалнята си и се любеха под погледите на двете луни, които надничаха през отворените прозорци над леглото им. На трийсетата вечер откакто бяха заедно, те засадиха ландрово дърво в средата на двора и си пожелаха под него да играят всичките им бъдещи наследници. Докато заравяха корените, Лъчиста изцапа роклята си.

– Ще отида да се преоблека и ще те чакам горе – прошепна тя в ухото на Арарант. – Побързай.

– Не си прави труда да обличаш нищо – отвърна закачливо той. – Идвам веднага. Само да довърша тук.

Арарант проследи с усмивка как любимата му се отдалечава, полюшвайки дългите си сребристи коси и благодарен, че я има, отъпка почвата около младата фиданка и седна замечтано загледан в нощта. Точно когато си представи сочните плодове, с които дървото щеше да се отрупа след години, нещо тихо зажужа в ухото му. Беше като звън от досадна муха, но постепенно се усили докато се превърна в познат глас:

Утоли жаааждата миии!

Не беше го чувал откакто се прибра от битката с племената на Тимруд. Арарант тръгна разтреперан към двореца, опитвайки се да пренебрегне гласа, но той забуча бясно в ушите му:

Кръв, кръв, жаааден съм!

Младият мъж стисна меча си и по ръката му пробяга познатата влудяваща тръпка. Той тръгна с тежки крачки към двореца, но вместо да се качи при Лъчиста, се спусна към мрачните дълбоки подземия, където стенеха окованите воини на Тимруд. Щом видяха яростта на владетеля, стражите отстъпиха без да задават въпроси. Арарант огледа измършавелите тела на клетниците. Погледът му се спря на един, който беше изгубил и двете си очи и отчаяно мяташе глава без да успее да каже нищо. Беше или ням по рождение, или бяха изтръгнали езика му заради лъжа. Арарант отвърза ръцете му.

– Нас, господарю – замолиха другите пленници. – Освободи нас. Да се слави силата ти!

Усетил свободата, отвързаният разтегли устни в беззъба усмивка и вдигна ръце в прослава на боговете. В същия момент мечът на Арарант потъна бавно в гърба му. Останалите пленници замлъкнаха покрусени.

Утолил жаждата на кръволока, Арарант хукна нагоре. Тази нощ той дълго плака до унесената в спокоен сън Лъчиста.

Ден след ден тръпнещите стрели на меча ставаха все по-силни, а гласът все по-зловещ и паднеше ли здрач владетелят се спускаше обезумял към тъмницата с окованите пленници, за да пои вечно жадния кръволок.

Щом Лъчиста усетеше мрак в Арарант и го видеше да оседлава коня си, тя търпеливо обгръщаше със светлина тялото му. До деня, в който ѝ се наложи да се забави на реката, за да приготви цяр от водни треви за главоболието, от което той се оплакваше.

 Арарант дълго я чакаше да се върне, загледан в портата.

Тръгни на военен поход, оставиии я – съскаше гласът. – Тя е само една жена. Ти можеш да си могъщ далеч от неяяя. Нииие можем да сме могъщи. Жааадни сме за кръв на невинни.

Арарант знаеше, че в подземията не беше останал нито един пленник, а без стонове, без кръв, гласът ставаше по-оглушителен от всякога.

Жжжааадни сме  – писнаха ушите на владетеля, а кръволокът задълба хищно в мозъка му.

Тогава, обезумял от болка и почти изгубил разсъдъка си, младият мъж извика:

– Дууурц, стягай войската!

 

*****

 

Когато красивата дъщеря на светлината се прибра в двореца, Арарант беше тръгнал на бой. В далечината тя видя последните черни редици на отдалечаващите се воини. Кичур от косата ѝ потъмня още същата нощ.

 

***

 

Разказите за военните успехи на Арарант се понесоха из цялата земя. Но два пъти по-бързо се носеше мълвата за ненаситната му жестокост. Говореха, че където минел оставял пожари, хора с избодени очи висели по дърветата, а хиени разнасяли гниещите им вътрешности по улиците на опустошените села. От ужасите, които виждали, птиците спрели да снасят и вече никой не чувал песните им.

Лъчиста гледаше натъжена през високия си прозорец как всяка нощ двете луни изгряват кърваво червени. Знаеше добре причината. Кръволокът беше ненаситен. Тя отпи от чая си и внимателно се наведе да остави чашата на масата. Косите ѝ се разляха надолу, почернели до последния косъм.

Изведнъж усети режеща болка и се отпусна натежала в креслото си. Положи ръце на корема си и долови движенията му. Детето се готвеше да излезе. Олюлявайки се, Лъчиста мина по коридора на двореца, излезе пребледняла на двора и пред смаяните погледи на слугите тръгна боса право към реката.

Легна на брега и със сетни сили запя. Постепенно водата заблестя със сребърна светлина. Лъчиста усети как лицето ѝ се облива в пот. Дишането ѝ стана неритмично. Разкъсващата болка се засилваше. Все по-чести и все по-дълги бяха контракциите. Времето беше дошло. Тя пое дълбоко въздух и започна да напъва. Щом усети как телцето на детето ѝ се отдели от нейното, тя го пое в ръце и се отпусна назад. След минути, когато от измъченото ѝ тяло излезе и плацентата, Лъчиста прегриза пъпната връв. Огледа детето. Момченце. Съвършено, здраво и силно ревящо момченце. Надникна зад ушите му. Нямаше хриле. Човешкото беше надделяло. Поднесе детето към гърдите си и то засука от сребърното ѝ мляко. По кожата му пробяга светлина.

– Грей, мъниче, да прогониш тъмата.

Лъчиста му запя на своя език. Когато детето пое и последната капка мляко, от светлината на майка му беше останала съвсем малка искрица, а хрилете ѝ почти се бяха вкаменили.

Тогава от реката, една след друга, заизлизаха сестрите ѝ. Сред тях беше и Аглая. Тя доближи родилката, взе детето на ръце и прошепна нежно:

– Аз ще поема нататък.

Лъчиста понечи да каже нещо, но не ѝ беше останал глас. Сестрите ѝ я наобиколиха, повдигнаха я на ръце и колкото и тя да се съпротивляваше, я понесоха навътре към реката.

 

 

****

 

Щом научи вестта, че му се е родил син, Арарант не побърза да се прибере. Оставаха му още няколко незавладени страни далеч на юг от неговото царство, което вече се разпростираше почти по цялата земя. Нетърпелив да коленичи пред люлката на сина си с новината, че му подарява света, Арарант се впусна с още по-голяма ярост в битките. Кръволокът беше вечно жаден. Кръв на старци, на девици, на деца… той не подбираше.

Когато и последното гърло беше прерязано, войската на Арарант пое към дома, натежала от плячка, а подире ѝ – из отвъдното, дълго свистяха писъците на убитите. Копитата на конете се спъваха в детски черепи и се оплитаха в момински коси цял месец докато в един топъл пролетен ден, точно година след раждането на сина му, Арарант спря пред двореца.

Изтощен, той скочи тежко от коня си и тръгна към стаята на детето.

– Ти? Нали си мъртва? – уплашен каза той, когато завари Аглая вътре. – Какво си му сторила? Къде е синът ми?

– Синът Ви е жив и здрав, владетелю. Вече прави първите си крачки – развълнувано прошепна Аглая и понечи да прегърне Арарант.

– Къде е майка му? – блъсна я той.

Аглая залитна и падна в краката на господаря.

– Лъчиста се върна при сестрите си – покорно простена тя. – Не е от нашия свят.

Арарант изруга, прекрачи някогашната си любима наложница и тръгна към люлката на детето. Зад себе си оставяше мръсни стъпки от кал и леш.

– Още си няма име, господарю – каза тихо Лъчиста изправяйки се. – Чакахме Вас, за да му го дадете.

Арарант се надвеси мълчаливо над момченцето. То имаше неговите силни ръце, но лицето му беше като на Лъчиста. Бледо, почти прозрачно. Косата му беше черна като на баща му, но отляво – над челото, имаше лъскав сребрист кичур, с формата на перо. Лицето на Арарант се разтегли в щастлива усмивка. Той коленичи пред люлката и прошепна:

– Давам ти света и името Лунар.

Очите му се напълниха със сълзи, но той побърза да ги преглътне.

Изведнъж, точно когато детето размърда ръце, ушите на Арарант писнаха и в тях зашепна кръволокът:

 Дай ми Лунааар.

Арарант поклати глава и размаха ръце, за да прогони гласа, но той забуча още по-настойчиво:

 Лунааар, Лунааар, иссскам Лунааар.

Крясъкът на кръволока стана толкова силен, че Арарант усети как от дясното му ухо се проточи дълга кървава струйка към устата му.

Лунааар, настояваше гласът, искам Лунааар.

Арарант стисна дръжката на меча и по ръката му се разнесе бясна опияняваща тръпка. Той вдигна острието над сина си и точно, когато щеше да го спусне върху малкото му телце, усети как нещо хладно се заби в гърба му. Обърна се и очите му се сляха с тези на Аглая. Той се свлече на колене пред нея, а мечът падна под люлката на Лунар. Без да губи време, наложницата грабна оръжието и го изнесе надолу към подземията на двореца, в най-тайните тайници, пазени зад десет катинара. Заключи го и побърза да се отдалечи, но мощният му рев я настигна:

Ще спя до следващия владетел. Щом Лунар стане мъж, чрез него ще владея земяяятааа.

Аглая запуши ушите си и бързо изкачи стоте стъпала нагоре, за да се погрижи за Лунар. Щом влезе в стаята му, около кървавия труп на Арарант се бяха събрали дузина войници начело с Дурц. Детето се беше събудило и плачеше пронизително, вторачено в окървавения си баща, когото виждаше за първи път. Аглая понечи да го гушне, но Дурц я спря:

– Стой далеч от бъдещия владетел, уличнице!

После сам взе на ръце сина на Арарант.

– Посечете я на място. Тя е убийцата на господаря! – нареди той с презрение.

Детето извърна глава към любящите очи на Аглая и протегна ръце към нея. Без да успее да каже каквото и да е, то с ужас видя как тя падна, пронизана в корема, и се затресе в предсмъртни конвулсии.

– Лунар. Владетелят му даде името Лунар – каза наложницата преди да издъхне.

 

***

 

Разлистиха се осемнайсет пъти дърветата оттогава. Лунар порасна силен и смел до лудост. Тичаше по-бързо от всяка сърна и се бореше по-яростно от всеки лъв. Беше с една глава по-висок от мъжете в огромното си царство, а погледът му стигаше чак отвъд десетте хиляди акра на царския му двор. Сребърното петно на косата му ставаше все по-голямо и по-голямо и вече само на тила му чернееха няколко кичура. Очите му бяха индигово сини, а кожата – не толкова бледа като преди.

Тази вечер – пред двореца, лумна огънят в чест на осемнайсетия рожден ден на Лунар. Виното се лееше от обяд, въздухът се изпълваше с аромата на сочно дивечово месо, а танцьорките гънеха тела в огнен танц.

Младият владетел седеше на инкрустиран с лунни камъни трон под високото ландровото дърво, което беше наляло червеникави плодове и в чийто клони гнездяха разноцветни пойни птици.

– Да живее Лунар, нашият владетел – викаше развеселената тълпа.

Подаръците се сипеха от скъп, по-скъп. В края на опашката от чакащи да поздравят господаря, търпеливо стоеше един невзрачен човек, наметнат с овехтяла мантия, която скриваше лицето му. В ръцете си стискаше златен сандък, инкрустиран със скъпоценни камъни. Когато дойде редът му, той коленичи и постави сандъка в нозете на Лунар.

– За нашия нов владетел, на когото принадлежи светът. За достойния син на Арарант – покорно каза човекът, целуна ботушите на Лунар и внимателно отвори златния капак.

Младежът приклекна до кутията, но преди да види какво има в нея, силна светлина заслепи очите му. Той вдигна глава и видя как от реката едно след друго излизат създания с дълги сребристи коси и бели роби. Предвождаше ги жена, с белязано от страдание лице, която светеше най-силно от всички. Сиянието ѝ излизаше напред сякаш бързаше да достигне Лунар. Той усети как топлина и светлина го залюляха в нежна прегръдка. Жената доближи младежа и очите им се сляха за секунда.

– Ляа ха си дон – прошепна той на език, непознат за него до този момент.

– Хаа ре си ляа – отвърна жената.

Лунар коленичи и целуна ръцете ѝ. От тях, по устните му, чак до най-далечните клетки на тялото му потече любов.

– Обгръщам те в светлина, обични сине – прошепна Лъчиста.

– Приемам светлината ти, майко – отвърна той.

Лъчиста приклекна до сина си и го прегърна за първи път откакто го беше родила. Край тях сиянието се усили и заля всички. Мъжът с качулката изохка, сякаш светлината изгаряше кожата му. Лъчиста се изправи и тръгна към златния сандък. Мечът на кръволока проблясваше вътре. Тя го взе и го насочи към лицето на мъжа. Отмести с него качулката му и всички видяха грозното лице на носоотрязания. От малките рани по бузите му се стекоха жълтеникави слузести секрети. Очите му се напълниха с кръв и той изрева яростно:

– Ще те погълна, Лъчиста! Ще те угася завинаги!

– Не, тъмни, аз ще те изсветля.

И вместо да се отдръпне, тя пристъпи уверено към него докато не се сляха в едно искрящо кълбо, което се издигна над тълпата и изригна с мощна сила. Хиляди малки искрици се посипаха по главите на многобройните хора, изпълнили двора на владетеля, а денят за секунди стана малко по-светъл.

Лунар все още не сваляше поглед от небето сякаш се надяваше от някъде да надникнат теменужените очи на майка му. Но нея вече я нямаше. Дори реката не можеше да я възстанови. Само сребристата ѝ кръв остана да тече във вените на сина ѝ.

– Хаа, ляяси ве нихай – запяха жените от реката и косите им засияха.

Лунар погледна отчаяно към тях. Те се разделиха на две редици и след кратко колебание една от тях излезе и бавно тръгна към Лунар. Когато го доближи, измежду светлината, която струеше от нея, той различи люляковите ѝ очи и малкото извито нагоре носле. Устните ѝ бяха бледи като замръзнали розови листа, а зад ушите ѝ развълнувано трепкаха сребристи хриле. Тя подаде малките си нежни ръце на Лунар и той я поведе към сърцето си.

 

 

 

 

 

 

Въглени

Въглени  

 

 

–  Руске, Раде, чакайте! Не бързайте! Ще се изгубим, бре деца. Мире, Наско!

Хриса стискаше в ръцете си деветмесечния си син, но сили не ѝ бяха останали да гони по-големите. Вече петнайсет дни скитаха в гората с други клетници, а по следите им като див звяр душеше башибозукът. Бяха оставили домове и земи и подгонени от бича на този жесток век, само с по една торбичка на гърбовете, търсеха спасение към вътрешността на Родината.

Радостта на българите от Лондонския мирен договор, който сложи край на Балканската война и им върна цяла Тракия на изток от линията Енос – Мидия, не трая дълго. Доскорошните им съюзници срещу Османската империя  не харесваха мощната снага, която България изпъчи на картата и току я ръчкаха и ръфаха откъм Македония. Фердинанд се хвана в капана им, изтегли войските си от Тракия и ги запрати към Гърция и Сърбия.

Надушила мътното време, Турция се хвърли с дивашка ярост да върне отново в задушаващата си прегръдка земите по Беломорието, но първом се зае да ги прочисти от българите, що ходеха по тях. Булгаркьой, Доганхисар, Каяджик, Манастир, Сиченли и други български села и градчета пламнаха.

Мрачно предчувствие обзе Хриса още щом на шестнайсети юли извикаха всички мъже да се съберат в центъра на селото. Какви ти мъже? Сред тях имаше и деца. Всички между петнайсет и сто години да излязат на Боядиновия мост. Така обяви Кадри бей. А после мазно им обеща на другия ден да ги пусне да жънат. И точно когато хората се успокоиха, зад тях се чу пукот и някои се свлякоха с дупки на челата.

–  Що правиш, бре куче? Ти наруши Лондонското споразумение! – изкрещя учителят и революционер Хараламби Мърдев и плю в сурата на Къдри бей. Съсякоха го, а след него и всички мъже. Жените, стариците и децата побягнаха към гората, а по петите им, предвкусил плячката, тръгна башибозукът.

 –  Руске, Раде! Чакайте, деца! – Хриса ускори ход, но чедата ѝ се отдалечаваха все повече като подгонени сърнета. Отнейде пукна пушка.

–  Да ги земята черна изяде тия зверове! Бягай, дъще, бягай! – каза ѝ една старица. – Надушиха ни поганците.

Хриса погледна назад да види откъде идва стрелбата. В тоя миг куршум я опари край лявата буза и възпламени окото ѝ. Усети силна болка и извика. Пред нея причерня. Подхлъзна се и падна. Бебето изхвърча от ръцете ѝ. Тя понечи да го хване, но то се превъртя през пътеката и се затъркаля право към дерето. Изплака за кратко и спря. Хриса обикаляше край дълбокия ров като ранено животно.

–  Бягай, мари! Малкото го взе Господ. Тичай за другите! – сбута я старицата.

Хриса погледна напред, сетне назад и в тоя, невъзможен за никоя майка, избор, последва четирите си по-големи деца.

Стрелбата се засили. Хора падаха, други продължаваха. Иван и Петрана, с двете си дъщери, се бяха скрили между големите камъни в долчинката. Дивата сган ги подмина в преследване на тълпата. Не смееха да шавнат, камо ли да си продумат. По едно време – от високото, право към тях се затъркаля вързоп. Спря се в полата на Станка, голямата им дъщеря. Спогледаха се с ужас. Пеленаче. Като да беше заспало. Не посмяха да го докоснат да не би да заплаче и да ги издаде на турците. Когато и преследваните и преследвачите се отдалечиха, Петрана се наведе и плахо взе детето.

– Живо ли е, булка? – рече ѝ Иван.

– Струва ми се, че да. Топло е, ама не шава.

– Това бебе само беди ще ни навлече.

Петрана изгледа Иван косо. Едрата ѝ снага се изпъчи заплашително и тя отсече.

– Детето сам Бог ни го прати. Ще го вземем с нас и ако има късмет, ще го върнем на майка му.

– Ината жена, брей! – махна Иван. –  Да те видя с какво ще го храниш.

Вървяха в тъмното. Иван, дребен и слаб човечец, най-отпред, след него Станка и Мара поклащаха русите си плитки и най-накрая – майка им Петрана, смугла, едра като планина жена, с бебето на ръце. Стигнаха Мечата пещера и влязоха вътре да нощуват. Завариха още към двайсетина клетника. Свиха се до тях за кураж и заспаха. На сутринта, явно забравило какво му се беше случило предния ден, бебето събра най-сетне глас и заплака. Първо плахо и на пресекулки, а после юнашката. Хората в пещерата се притесниха. Можеше да ги издаде. Петрана ги изгледа косо, извади от торбата си старо, сухо парче хляб, сдъвка го и го даде на детето да го смуче. Малкият се успокои.

– Я, какво добро дете. Добрин. Добрин ще му викаме – рече Петрана и го целуна. Иван поклати глава.

Вървяха през планината още пет дни, през които ту губеха надежда, ту горски сили наливаха в сърцата им кураж. Между Дедеагач и Фере, когато тъкмо се канеха да нощуват скупчени в кръг, срещу им блеснаха ножове и проехтяха пушки. Врагът ги бе надушил. Разбягаха се на всички посоки, но скоро разбраха, че са като риби, попаднали в мрежата на зъл рибар. Постепенно всички краища на мрежата се затегнаха и хората се озоваха в плен на турците.

– Мамо – проплака Станка – какво ще стане сега с нас?

– Ще се измъкнем, Стано  – успокояваше я Петрана, люлеейки бебето. То обаче не повярва на думите ѝ и нададе оглушителен плач. До тях стоеше върлинест турчин с отрязано ухо. Видимо раздразнен, той свали пушката си и удари с нея Петрана.

– Или го накарай да млъкне тоя червей или аз ще го направя – просъска ѝ той.

Петрана го изгледа със страшния си поглед, при който веждите ѝ се събираха в една, устата ѝ се отваряше, а гърбът ѝ се извиваше като на мечка, която се готви да нападне.

Турчинът скочи и я удари още веднъж, но в този момент приятелят му го цапна зад врата.

– Какво искаш ти от хората, бре Дели Осман? Остави ги.

Първият се уплаши и сведе рамене, но ако му се отдадеше случай, не би пропуснал да счупи врата на тая мечка стръвница с ревящия червей в ръце.

При изгрев слънце тръгнаха, поведени от турския конвой. 

– Къде ни водят? – шушукаха си хората.

– Как къде? – проплака почернена старица. – Нас старите да ни давят в морето, а вас ще продават като роби.

 Черни облаци забулиха слънцето. Тъмнееше денят и бавно се давеше надеждата. Хората вървяха като утрешни мъртъвци. Лицата им гледаха земята, която дебнеше да ги погълне.

Светкавица блесна и освети пътя. Гръмотевица прогърмя, а с нея и конски копита затрополиха през тишината. Хората надигнаха глави. Насреща им летяха славните комити на ВМОРО Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си. Заваля. Едри капки дъжд се смесиха с човешка кръв. Набъбващата кал край реката като утешителка прегръщаше стотиците падащи тела. Арда потече червена.

Най-подир поганският кордон беше разкъсан и оцелелите намериха спасение на другата страна на Арда. Петрана и Иван, заедно с двете си дъщери и бебето, поверено им от Бог, бяха сред тях.

 

…………………

 

Изтърколиха се годините. Мина Първата световна война, след нея и Втората. Иван преживя и двете. След всяка се връщаше все по-дребен, по-стар и по-слаб. Петрана напротив. С времето ставаше все по-едра, но и все по-тромава. Краката я боляха и трудно шеташе из двора. Станка и Мара се задомиха, народиха си дечица и заживяха едната в Бургас, а другата – две улици по-надолу от бащиния си дом. Добри порасна не много висок, но с хубаво светло лице и тъжни, добри очи. Така и не го взеха в казармата. От падането в дерето гърбът му се беше изкривил в страшна гърбица и той не можеше да върши почти никаква тежка работа, камо ли да държи пушка. Затова Петрана реши да го изучи на занаят. Стана най-търсеният часовникар в тяхното малко, странджанско градче. Задомиха го за една грозновата, но добра и почтена учителка, която му роди красиво, русо момиченце, нежно и сладкогласно като самодива.

После настъпиха нови времена. Замаршируваха хората под червени знамена. Едни плачеха, други се радваха, едни загубиха земи и фабрики, други – довчера голтаци, докопаха високи постове. Добри беше равнодушен към техните вълнения. Научил се беше да приема, че нищо не е вечно – нито страданието, нито радостта.

Цък, цък, цък, отброяваха монотонно секундите стотиците часовници в малката му работилничка.

Един майски ден, четейки вестника и сърбайки кафе,  Добри видя обява:

„Издирваме нашия непрежалим син и брат, паднал в ров като бебе и изчезнал през 1913-та година при гоненията на българите из Одринска Тракия. Сега бива да е към петдесет и пет годишен. Руска, Ради, Мирко, Наско и Хриса Иванчеви от село Кости“ 

Добри заплака, после разтреперан скочи и без да иска събори часовника, който чакаше да бъде ремонтиран. „Нищо“, каза си, нахлупи каскета и изхвърча навън право към автогарата.

– За Кости кога е автобусът? – попита на билетната каса.

– На трети юни, в петнайсет часа.

– Сега няма ли?

– Няма – отговори му сухо жената.

На трети юни точно в петнайсет без двайсет, избръснат, сресан и пременен,  Добри беше на автогарата. В петнайсет автобусът потегли. Не беше казал на Петрана. Не искаше майка му да разбере, че откак знаеше, че не е неин роден син, всяка нощ сънуваше една жена със забулено от времето лице, но с ясен, звънък глас, която бягаше и викаше  „Руске, Раде, Мире, Наско, Добри. Чакайте! Да се не изгубим“.

– Стигнахме – побутна го леко контрольорката. –  Другарю, стигнахме Кости. Ще слизате ли? Добри се сепна и излезе от унеса си. Слезе на центъра на селото и попита първия срещнат. Беше старец, към осемдесет годишен.

– Познавате ли Руска, Ради, Мирко, Наско или Хриса Иванчеви?

– Бежанците от Булгаркьой ли? Знаем ги. Живеят зад училището, но няма да ги намерите там. Днес е Св. Константин и Елена. Те играят. Нестинари са Руска и Ради. Еее, натам вървете, къде баира, после покрай реката и ще видите огъня.

 Добри затича. Не разбра как, но гърбицата му се изопна, той се изправи и хукна. Чуваше музиката. Нещо го прихвана. Стори му се, че видя светулки да прелитат край него. Стигна жаравата. Двама мъже я разриваха с големи вили като тризъбци. Тя менеше формата си, огнените ѝ езици оформяха ту кръст, ту цвете и хвърляха сияйни светлини върху хорските лица. Той подири своите сред тълпата.

– Извинете, търся Руска, Ради или…. –  попита Добри една стара, едноока жена, която държеше икона в ръка. Тя му се усмихна благо, погали го с единственото си светло като Бяло море око и посочи към жаравата, където в транс танцуваха мъж и жена, малко по-големи от него. После сама, старицата влезе в огъня с бавни, отмерени стъпки. Добри разбра коя е. Тръпки обляха тялото му, сърцето му заигра с ритъма на тъпана. Той се прекръсти и стъпи в жаравата. Следваше стъпките на еднооката и не искаше да се отделя от нея.

– Вижте един от тях, един от тях – развълнувано го сочеха хората. Сърцето на Добри се стопли и заби с това на майка му Хриса, сестра му Руска и брат му Ради. Ритъмът задаваха с тъпаните си  Наско и Мирко.

Тази вечер проляха много сълзи от щастие, а два дни по-късно – от скръб на гроба на Хриса. Дали от внезапната радост или от дългогодишната мъка, сърцето ѝ не издържа и тя премина отвъд, където от 1913-та година я чакаше нейният непрежалим Продан, прострелян на мегдана на Булгаркьой.

Добри разказа за нестинарския огън само на жена си. Тя го прегърна и поплака с него.

Месец по-късно изгуби и другата си майка, Петрана, а година след нея си замина и  Иван.

Малко след като красивата му синеока дъщеря се омъжи във Варна и роди на Добри внук, когото кръстиха на него Доброслав, се спомина и жена му. Добри остана сам в малката, скромна къщичка, наследена от Петрана и Иван. Веднъж годишно се събираха там с братята и сестрите му от родната му майка и от онази другата, която го беше отгледала с цялата любов, що носеше в голямото си сърце. Правеха среща на два рода, които времето беше обединило в една обща мъка. Доброслав израсна, слушайки разказите за смутни времена и славни воеводи.  Когато се уволни от казармата, го приеха да учи медицина.

Една юлска, светла вечер на деветдесет и първа година пред портата на дядо Добри спря кола. Сърцето му подскочи. Сигурно беше дъщеря му Вела. Стана и отвори. От колата слезе Доброслав. Какъв юнак беше станал. Старецът го прегърна и се просълзи.

– Влизай, синко. Как така реши да наминеш?

– Отдавна трябваше да го направя, дядо. Довел съм ти някого – младежът отвори вратата на колата и оттам слезе красиво, зеленооко момиче с дълга лешникова коса –приятелката ми.

– Приятно ми е – каза вежливо тя и подаде ръка.

– Влизай, дъще.

Дядо Добри ги пусна да вървят напред, за да им се наслади. Доброслав – висок и силен, а до него момичето – крехко, нежно като лале. Настаниха се в малката стаичка на първия етаж.

– Да почерпя една ракия както си му е редът – рече старецът и без да пита, наля на гостите в малки чашки от специалната дюлева ракия, останала още от Иван.

– Имам нещо за Вас – каза момичето и извади кутия с кекс – аз съм го правила.

Дядо Добри усети апетитния аромат на ванилия и портокали и преглътна сладко. Извади стари чинийки от бюфета на Петрана и наряза кекса. В душата му светна. И сватбата на внука си да доживееше да види и друго не му трябваше в тоя живот.

– Какво учиш, дъще? Колеги ли сте с Добрето?

– Да. Но аз уча стоматология.

– А, че много хубаво. А откъде си?

– От Търговище.

– Ходил съм там през шейсет и трета година на сватба. Извинявай, стар съм и не дочувам вече. Сигурно си ми казала отвън ама толкова съм разбрал. Как ти беше името?

– Анелия, дядо – усмихна се момичето. После отпи глътка от ракията и с тих глас продължи. – Анелия е българското ми име, но родното ми е Айчегюл – и сведе очи.

Дядо Добри за миг остана усмихнат, какъвто си беше преди да получи отговора от девойчето, после краищата на устните му се спуснаха надолу, отнесе се, обърна ракията наведнъж и усети силна болка в гърбицата си. Стоя, стоя, па рече:

– Хубаво – друго не успя да измисли.

Хубаво беше чул и Доброслав преди два дни, когато отидоха при родителите на Айчегюл. Харесаха го още щом го видяха. Левент, умен, силен, колега на дъщеря им. Но като чуха името му, казаха само „Хубаво“. После баклавата загорча, а разговорът стана вял и се завъртя около сушавата година. Майката и бащата на Айчегюл посърнаха и се свиха като врабци в снежен ден. Още ги пареше споменът от Възродителния процес и оная вечер, в която трябваше да изберат как да се казват от там насетне. Легнаха си Фатма и Осман, а осъмнаха Фани и Огнян. Спряха да си викат по име. Щяха да ходят безименни.

– Дядо – Доброслав се усмихна, а Добри се сепна, – казвал ли съм ти, че смятам да специализирам ортопедия?

– Хубаво, хубаво.

Разговорът щеше да продължи така. Уж хубаво, ама не съвсем.

– Искаш ли да излезем навън, дядо? Да изпушим по цигара? – попита Доброслав.

– Хубаво – рече дядо му.

Двамата седнаха на пейката, на която обичаха да стоят навремето Петрана и Иван, докато разказваха на рода си за онези страшни дни на гонения, за обширните ниви, които бяха оставили и за славните воеводи Димитър Маджаров и Руси Славов, които ги спасиха от турския конвой.

– Не я хареса, а дядо?

– Коя?

– Приятелката ми.

Дядо Добри смукна от цигарата, с която го почерпи внукът му. 

– Хубаво е момичето – след дълго мълчание захвана старецът, – но не е за теб, сине. И ти не си за нея. Голяма пропаст от векове стои помежду ни. И на дъното на тая пропаст блато от мъка и омраза се е затлачило. В това блато що души са се издавили и от твоя, и от нейния род. Цял живот тия ще ви дърпат към себе си дорде не се удавите и вие… Нейните родители съгласни ли са?

– Нито нейните, нито моите, дядо. Затова сме тук. Да поискаме твоята благословия. Ако ти намериш сили и ни я дадеш, вярвам, че и те ще те последват.

– Сине, ти си слушал разказите на моите по-големи братя и сестри, нали? Аз съм бил бебе и не помня ония страшни дни, но те всичко знаеха, лека им пръст. И ако е вярно, че кръвта помни, как мислиш да живееш с такъв тежък спомен, предаван от поколение на поколение.

– С любов, дядо – Айчегюл се беше промъкнала в мрака незабелязано до тях. Взе ръката на дядо Добри, целуна я и повтори:  – С любов ще лекуваме спомените.  

 – И с прошка – добави Доброслав и прегърна дядо си.