Въглени

Въглени  

 

 

–  Руске, Раде, чакайте! Не бързайте! Ще се изгубим, бре деца. Мире, Наско!

Хриса стискаше в ръцете си деветмесечния си син, но сили не ѝ бяха останали да гони по-големите. Вече петнайсет дни скитаха в гората с други клетници, а по следите им като див звяр душеше башибозукът. Бяха оставили домове и земи и подгонени от бича на този жесток век, само с по една торбичка на гърбовете, търсеха спасение към вътрешността на Родината.

Радостта на българите от Лондонския мирен договор, който сложи край на Балканската война и им върна цяла Тракия на изток от линията Енос – Мидия, не трая дълго. Доскорошните им съюзници срещу Османската империя  не харесваха мощната снага, която България изпъчи на картата и току я ръчкаха и ръфаха откъм Македония. Фердинанд се хвана в капана им, изтегли войските си от Тракия и ги запрати към Гърция и Сърбия.

Надушила мътното време, Турция се хвърли с дивашка ярост да върне отново в задушаващата си прегръдка земите по Беломорието, но първом се зае да ги прочисти от българите, що ходеха по тях. Булгаркьой, Доганхисар, Каяджик, Манастир, Сиченли и други български села и градчета пламнаха.

Мрачно предчувствие обзе Хриса още щом на шестнайсети юли извикаха всички мъже да се съберат в центъра на селото. Какви ти мъже? Сред тях имаше и деца. Всички между петнайсет и сто години да излязат на Боядиновия мост. Така обяви Кадри бей. А после мазно им обеща на другия ден да ги пусне да жънат. И точно когато хората се успокоиха, зад тях се чу пукот и някои се свлякоха с дупки на челата.

–  Що правиш, бре куче? Ти наруши Лондонското споразумение! – изкрещя учителят и революционер Хараламби Мърдев и плю в сурата на Къдри бей. Съсякоха го, а след него и всички мъже. Жените, стариците и децата побягнаха към гората, а по петите им, предвкусил плячката, тръгна башибозукът.

 –  Руске, Раде! Чакайте, деца! – Хриса ускори ход, но чедата ѝ се отдалечаваха все повече като подгонени сърнета. Отнейде пукна пушка.

–  Да ги земята черна изяде тия зверове! Бягай, дъще, бягай! – каза ѝ една старица. – Надушиха ни поганците.

Хриса погледна назад да види откъде идва стрелбата. В тоя миг куршум я опари край лявата буза и възпламени окото ѝ. Усети силна болка и извика. Пред нея причерня. Подхлъзна се и падна. Бебето изхвърча от ръцете ѝ. Тя понечи да го хване, но то се превъртя през пътеката и се затъркаля право към дерето. Изплака за кратко и спря. Хриса обикаляше край дълбокия ров като ранено животно.

–  Бягай, мари! Малкото го взе Господ. Тичай за другите! – сбута я старицата.

Хриса погледна напред, сетне назад и в тоя, невъзможен за никоя майка, избор, последва четирите си по-големи деца.

Стрелбата се засили. Хора падаха, други продължаваха. Иван и Петрана, с двете си дъщери, се бяха скрили между големите камъни в долчинката. Дивата сган ги подмина в преследване на тълпата. Не смееха да шавнат, камо ли да си продумат. По едно време – от високото, право към тях се затъркаля вързоп. Спря се в полата на Станка, голямата им дъщеря. Спогледаха се с ужас. Пеленаче. Като да беше заспало. Не посмяха да го докоснат да не би да заплаче и да ги издаде на турците. Когато и преследваните и преследвачите се отдалечиха, Петрана се наведе и плахо взе детето.

– Живо ли е, булка? – рече ѝ Иван.

– Струва ми се, че да. Топло е, ама не шава.

– Това бебе само беди ще ни навлече.

Петрана изгледа Иван косо. Едрата ѝ снага се изпъчи заплашително и тя отсече.

– Детето сам Бог ни го прати. Ще го вземем с нас и ако има късмет, ще го върнем на майка му.

– Ината жена, брей! – махна Иван. –  Да те видя с какво ще го храниш.

Вървяха в тъмното. Иван, дребен и слаб човечец, най-отпред, след него Станка и Мара поклащаха русите си плитки и най-накрая – майка им Петрана, смугла, едра като планина жена, с бебето на ръце. Стигнаха Мечата пещера и влязоха вътре да нощуват. Завариха още към двайсетина клетника. Свиха се до тях за кураж и заспаха. На сутринта, явно забравило какво му се беше случило предния ден, бебето събра най-сетне глас и заплака. Първо плахо и на пресекулки, а после юнашката. Хората в пещерата се притесниха. Можеше да ги издаде. Петрана ги изгледа косо, извади от торбата си старо, сухо парче хляб, сдъвка го и го даде на детето да го смуче. Малкият се успокои.

– Я, какво добро дете. Добрин. Добрин ще му викаме – рече Петрана и го целуна. Иван поклати глава.

Вървяха през планината още пет дни, през които ту губеха надежда, ту горски сили наливаха в сърцата им кураж. Между Дедеагач и Фере, когато тъкмо се канеха да нощуват скупчени в кръг, срещу им блеснаха ножове и проехтяха пушки. Врагът ги бе надушил. Разбягаха се на всички посоки, но скоро разбраха, че са като риби, попаднали в мрежата на зъл рибар. Постепенно всички краища на мрежата се затегнаха и хората се озоваха в плен на турците.

– Мамо – проплака Станка – какво ще стане сега с нас?

– Ще се измъкнем, Стано  – успокояваше я Петрана, люлеейки бебето. То обаче не повярва на думите ѝ и нададе оглушителен плач. До тях стоеше върлинест турчин с отрязано ухо. Видимо раздразнен, той свали пушката си и удари с нея Петрана.

– Или го накарай да млъкне тоя червей или аз ще го направя – просъска ѝ той.

Петрана го изгледа със страшния си поглед, при който веждите ѝ се събираха в една, устата ѝ се отваряше, а гърбът ѝ се извиваше като на мечка, която се готви да нападне.

Турчинът скочи и я удари още веднъж, но в този момент приятелят му го цапна зад врата.

– Какво искаш ти от хората, бре Дели Осман? Остави ги.

Първият се уплаши и сведе рамене, но ако му се отдадеше случай, не би пропуснал да счупи врата на тая мечка стръвница с ревящия червей в ръце.

При изгрев слънце тръгнаха, поведени от турския конвой. 

– Къде ни водят? – шушукаха си хората.

– Как къде? – проплака почернена старица. – Нас старите да ни давят в морето, а вас ще продават като роби.

 Черни облаци забулиха слънцето. Тъмнееше денят и бавно се давеше надеждата. Хората вървяха като утрешни мъртъвци. Лицата им гледаха земята, която дебнеше да ги погълне.

Светкавица блесна и освети пътя. Гръмотевица прогърмя, а с нея и конски копита затрополиха през тишината. Хората надигнаха глави. Насреща им летяха славните комити на ВМОРО Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си. Заваля. Едри капки дъжд се смесиха с човешка кръв. Набъбващата кал край реката като утешителка прегръщаше стотиците падащи тела. Арда потече червена.

Най-подир поганският кордон беше разкъсан и оцелелите намериха спасение на другата страна на Арда. Петрана и Иван, заедно с двете си дъщери и бебето, поверено им от Бог, бяха сред тях.

 

…………………

 

Изтърколиха се годините. Мина Първата световна война, след нея и Втората. Иван преживя и двете. След всяка се връщаше все по-дребен, по-стар и по-слаб. Петрана напротив. С времето ставаше все по-едра, но и все по-тромава. Краката я боляха и трудно шеташе из двора. Станка и Мара се задомиха, народиха си дечица и заживяха едната в Бургас, а другата – две улици по-надолу от бащиния си дом. Добри порасна не много висок, но с хубаво светло лице и тъжни, добри очи. Така и не го взеха в казармата. От падането в дерето гърбът му се беше изкривил в страшна гърбица и той не можеше да върши почти никаква тежка работа, камо ли да държи пушка. Затова Петрана реши да го изучи на занаят. Стана най-търсеният часовникар в тяхното малко, странджанско градче. Задомиха го за една грозновата, но добра и почтена учителка, която му роди красиво, русо момиченце, нежно и сладкогласно като самодива.

После настъпиха нови времена. Замаршируваха хората под червени знамена. Едни плачеха, други се радваха, едни загубиха земи и фабрики, други – довчера голтаци, докопаха високи постове. Добри беше равнодушен към техните вълнения. Научил се беше да приема, че нищо не е вечно – нито страданието, нито радостта.

Цък, цък, цък, отброяваха монотонно секундите стотиците часовници в малката му работилничка.

Един майски ден, четейки вестника и сърбайки кафе,  Добри видя обява:

„Издирваме нашия непрежалим син и брат, паднал в ров като бебе и изчезнал през 1913-та година при гоненията на българите из Одринска Тракия. Сега бива да е към петдесет и пет годишен. Руска, Ради, Мирко, Наско и Хриса Иванчеви от село Кости“ 

Добри заплака, после разтреперан скочи и без да иска събори часовника, който чакаше да бъде ремонтиран. „Нищо“, каза си, нахлупи каскета и изхвърча навън право към автогарата.

– За Кости кога е автобусът? – попита на билетната каса.

– На трети юни, в петнайсет часа.

– Сега няма ли?

– Няма – отговори му сухо жената.

На трети юни точно в петнайсет без двайсет, избръснат, сресан и пременен,  Добри беше на автогарата. В петнайсет автобусът потегли. Не беше казал на Петрана. Не искаше майка му да разбере, че откак знаеше, че не е неин роден син, всяка нощ сънуваше една жена със забулено от времето лице, но с ясен, звънък глас, която бягаше и викаше  „Руске, Раде, Мире, Наско, Добри. Чакайте! Да се не изгубим“.

– Стигнахме – побутна го леко контрольорката. –  Другарю, стигнахме Кости. Ще слизате ли? Добри се сепна и излезе от унеса си. Слезе на центъра на селото и попита първия срещнат. Беше старец, към осемдесет годишен.

– Познавате ли Руска, Ради, Мирко, Наско или Хриса Иванчеви?

– Бежанците от Булгаркьой ли? Знаем ги. Живеят зад училището, но няма да ги намерите там. Днес е Св. Константин и Елена. Те играят. Нестинари са Руска и Ради. Еее, натам вървете, къде баира, после покрай реката и ще видите огъня.

 Добри затича. Не разбра как, но гърбицата му се изопна, той се изправи и хукна. Чуваше музиката. Нещо го прихвана. Стори му се, че видя светулки да прелитат край него. Стигна жаравата. Двама мъже я разриваха с големи вили като тризъбци. Тя менеше формата си, огнените ѝ езици оформяха ту кръст, ту цвете и хвърляха сияйни светлини върху хорските лица. Той подири своите сред тълпата.

– Извинете, търся Руска, Ради или…. –  попита Добри една стара, едноока жена, която държеше икона в ръка. Тя му се усмихна благо, погали го с единственото си светло като Бяло море око и посочи към жаравата, където в транс танцуваха мъж и жена, малко по-големи от него. После сама, старицата влезе в огъня с бавни, отмерени стъпки. Добри разбра коя е. Тръпки обляха тялото му, сърцето му заигра с ритъма на тъпана. Той се прекръсти и стъпи в жаравата. Следваше стъпките на еднооката и не искаше да се отделя от нея.

– Вижте един от тях, един от тях – развълнувано го сочеха хората. Сърцето на Добри се стопли и заби с това на майка му Хриса, сестра му Руска и брат му Ради. Ритъмът задаваха с тъпаните си  Наско и Мирко.

Тази вечер проляха много сълзи от щастие, а два дни по-късно – от скръб на гроба на Хриса. Дали от внезапната радост или от дългогодишната мъка, сърцето ѝ не издържа и тя премина отвъд, където от 1913-та година я чакаше нейният непрежалим Продан, прострелян на мегдана на Булгаркьой.

Добри разказа за нестинарския огън само на жена си. Тя го прегърна и поплака с него.

Месец по-късно изгуби и другата си майка, Петрана, а година след нея си замина и  Иван.

Малко след като красивата му синеока дъщеря се омъжи във Варна и роди на Добри внук, когото кръстиха на него Доброслав, се спомина и жена му. Добри остана сам в малката, скромна къщичка, наследена от Петрана и Иван. Веднъж годишно се събираха там с братята и сестрите му от родната му майка и от онази другата, която го беше отгледала с цялата любов, що носеше в голямото си сърце. Правеха среща на два рода, които времето беше обединило в една обща мъка. Доброслав израсна, слушайки разказите за смутни времена и славни воеводи.  Когато се уволни от казармата, го приеха да учи медицина.

Една юлска, светла вечер на деветдесет и първа година пред портата на дядо Добри спря кола. Сърцето му подскочи. Сигурно беше дъщеря му Вела. Стана и отвори. От колата слезе Доброслав. Какъв юнак беше станал. Старецът го прегърна и се просълзи.

– Влизай, синко. Как така реши да наминеш?

– Отдавна трябваше да го направя, дядо. Довел съм ти някого – младежът отвори вратата на колата и оттам слезе красиво, зеленооко момиче с дълга лешникова коса –приятелката ми.

– Приятно ми е – каза вежливо тя и подаде ръка.

– Влизай, дъще.

Дядо Добри ги пусна да вървят напред, за да им се наслади. Доброслав – висок и силен, а до него момичето – крехко, нежно като лале. Настаниха се в малката стаичка на първия етаж.

– Да почерпя една ракия както си му е редът – рече старецът и без да пита, наля на гостите в малки чашки от специалната дюлева ракия, останала още от Иван.

– Имам нещо за Вас – каза момичето и извади кутия с кекс – аз съм го правила.

Дядо Добри усети апетитния аромат на ванилия и портокали и преглътна сладко. Извади стари чинийки от бюфета на Петрана и наряза кекса. В душата му светна. И сватбата на внука си да доживееше да види и друго не му трябваше в тоя живот.

– Какво учиш, дъще? Колеги ли сте с Добрето?

– Да. Но аз уча стоматология.

– А, че много хубаво. А откъде си?

– От Търговище.

– Ходил съм там през шейсет и трета година на сватба. Извинявай, стар съм и не дочувам вече. Сигурно си ми казала отвън ама толкова съм разбрал. Как ти беше името?

– Анелия, дядо – усмихна се момичето. После отпи глътка от ракията и с тих глас продължи. – Анелия е българското ми име, но родното ми е Айчегюл – и сведе очи.

Дядо Добри за миг остана усмихнат, какъвто си беше преди да получи отговора от девойчето, после краищата на устните му се спуснаха надолу, отнесе се, обърна ракията наведнъж и усети силна болка в гърбицата си. Стоя, стоя, па рече:

– Хубаво – друго не успя да измисли.

Хубаво беше чул и Доброслав преди два дни, когато отидоха при родителите на Айчегюл. Харесаха го още щом го видяха. Левент, умен, силен, колега на дъщеря им. Но като чуха името му, казаха само „Хубаво“. После баклавата загорча, а разговорът стана вял и се завъртя около сушавата година. Майката и бащата на Айчегюл посърнаха и се свиха като врабци в снежен ден. Още ги пареше споменът от Възродителния процес и оная вечер, в която трябваше да изберат как да се казват от там насетне. Легнаха си Фатма и Осман, а осъмнаха Фани и Огнян. Спряха да си викат по име. Щяха да ходят безименни.

– Дядо – Доброслав се усмихна, а Добри се сепна, – казвал ли съм ти, че смятам да специализирам ортопедия?

– Хубаво, хубаво.

Разговорът щеше да продължи така. Уж хубаво, ама не съвсем.

– Искаш ли да излезем навън, дядо? Да изпушим по цигара? – попита Доброслав.

– Хубаво – рече дядо му.

Двамата седнаха на пейката, на която обичаха да стоят навремето Петрана и Иван, докато разказваха на рода си за онези страшни дни на гонения, за обширните ниви, които бяха оставили и за славните воеводи Димитър Маджаров и Руси Славов, които ги спасиха от турския конвой.

– Не я хареса, а дядо?

– Коя?

– Приятелката ми.

Дядо Добри смукна от цигарата, с която го почерпи внукът му. 

– Хубаво е момичето – след дълго мълчание захвана старецът, – но не е за теб, сине. И ти не си за нея. Голяма пропаст от векове стои помежду ни. И на дъното на тая пропаст блато от мъка и омраза се е затлачило. В това блато що души са се издавили и от твоя, и от нейния род. Цял живот тия ще ви дърпат към себе си дорде не се удавите и вие… Нейните родители съгласни ли са?

– Нито нейните, нито моите, дядо. Затова сме тук. Да поискаме твоята благословия. Ако ти намериш сили и ни я дадеш, вярвам, че и те ще те последват.

– Сине, ти си слушал разказите на моите по-големи братя и сестри, нали? Аз съм бил бебе и не помня ония страшни дни, но те всичко знаеха, лека им пръст. И ако е вярно, че кръвта помни, как мислиш да живееш с такъв тежък спомен, предаван от поколение на поколение.

– С любов, дядо – Айчегюл се беше промъкнала в мрака незабелязано до тях. Взе ръката на дядо Добри, целуна я и повтори:  – С любов ще лекуваме спомените.  

 – И с прошка – добави Доброслав и прегърна дядо си.

 

 

 

"Кокичето от старото училище"

Какъв празник е да попаднеш на добър разказвач! Не се налага да те убеждавам, скъпи читателю. Сам знаеш каква мъка е, с всичката толерантност, на която си способен,  да се потиш над, изсмукани от пръстите, истории, компенсирани с оригиналничене, излишно усложняване или – също толкова проблемно – беден

речник, затова пък – с претенции да те „завербува“ за каузата на лексиконското писане. Колкото и да си възпитан, че книги не се изхвърлят, търпилото с годините се изчерпва и почваш да търсиш друго предназначение на прахосаната хартия...

Слава Богу, срещата с разказите на Галя Симова ще изтрие споменът за този тъжен и горчив вкус и ще жалиш по-малко за дърветата, защото са погинали за нещо смислено и вълнуващо! Така възкликнах при първия прочит, преди да стана съучастник в излизането на тази книга – като редактор. Не винаги работата е
удоволствие, но Галя ми го причини! Благодаря ѝ! Не се срамувам да си призная, че проработи клишето „хваща те за гърлото“.

Ами – хваща те, разплаква те, очакваш с цялото си човешко същество справедливата развръзка. Пълнокръвни истории, разказани със сърце, но и с можене – на ръба на сърцераздирателното и на спасителната житейска ирония. В този сборник от разкази Галя ни доказва, че няма тема, която да не те докосне – стига
писането да е издържано така, че да не те подценява, но и да не ти казва „не си дорасъл до моята литература!“. 

За това специално можене говоря, талант се нарича. И аз съм щастлива, че го
срещнах!

Камелия Кондова

Цигулка и балетни палци

 

През прозореца се вмъкна нежен аромат на люляк, който изпълни плахо гостната, а после и другите стаи. Къщата се усмихна, вдиша, дробовете ѝ се наситиха с кислород и тя се събуди от петдесетгодишната си кома. Високите ѝ изографисани тавани поздравиха Елена. Ветрецът залюля дантелите, плетени на една кука от сръчни паяци и вдигна пушилка от пода, която огряна от слънцето, блесна като вълшебен прашец. Къщата се вълнуваше да посрещне своя първи добронамерен гост от години. Досегашните идваха, оглеждаха, изчисляваха каква квадратура може да се постигне на мястото на старото ѝ тяло, заело ъгъла между две централни улици. Тя се плашеше, посърваше, а от тавана ѝ потичаха едри сълзи, които капеха върху голите темета на посетителите.

- Влагата е голяма. За събаряне е.

- Не може. Паметник на културата е.

-Абе, знам ги аз тия. Има си начини, но като сметна комисионните, не си струва. Нищо. Аз мога да чакам. Още малко ѝ трябва на тая кочина.

И заминаваха. А къщата въздишаше облекчено. И този път беше спечелила битката със строителите, но тази с времето беше непосилна. Дворът ѝ тъгуваше - запустял и обрасъл, колонадата се лющеше, а терасата заплашваше да падне. Напук на това свое неразположение, красавицата извисяваше гордо шия, пременена в своята бална, макар и овехтяла рокля. Пролетно време, старият люляк разнасяше край нея изискан уханен парфюм.

- Какво аристократично излъчване има – спираха се минувачите.

- Като тези във Виена. Чия ли е била?

- На някаква балерина, която след четиридесет и четвърта напуснала страната. После направили сградата профсъюз. Но за кратко. Таванът все сълзял колкото и да го ремонтирали. След осемдесет и девета я върнали на собствениците, но те така и не се разбрали ще я ремонтират ли, ще я продават ли. Май единият прехвърлил своя дял на строителна фирма.

- Дано не я бутнат - въздишаха и продължаваха по своите си работи хората.

А къщата търпеливо дочака деня, в който Елена влезе, отвори големите прозорци широко и пусна вътре аромата на стария люляк. На гърба си младата жена носеше черен калъф. Отвори го и извади оттам цигулка. Подпря я на брадичката си и засвири, обикаляйки от стая в стая. Червеникавата ѝ коса се сля с цвета на инструмента, а очите ѝ – тъмни и дълбоки като вълшебни кладенци, оглеждаха всяко ъгълче. Стори ѝ се, че дочу стъпки. Вероятно отвън. Спря и се заслуша. И стъпките секнаха. Огледа се и се усмихна. Хвана пак лъка и цигулката. Так-так-так, разнесоха се стъпките отново. Очевидно някой отвън се забавляваше с нея и с музиката ѝ. Играта ѝ хареса. Повтори я няколко пъти преди да се качи на втория етаж. Там стъпките се усилиха. Върху лицето на Елена премина уплаха. Шумът не идваше от улицата, а отгоре. Отне ѝ десет минути преди да се престраши да изкачи стъпалата до тавана. Спря пред олющена врата. Беше заключена. Вдигна лъка и засвири. Отвътре се чуха силни ритмични стъпки. Ключалката изщрака и вратата се отвори бавно сама. Гледката стъписа Елена. Два бели гълъба побутваха с клюновете си балетни палци и ги разнасяха из помещението. Не се изплашиха от нея. Тя ги последва. Отведоха я до старо легло с пружини, върху което бяха свили гнездо. Под него, сред нечистотиите им, имаше малък дървен сандък. Елена се наведе и го извади. Отвори капака му. Вътре бяха натрупани купчини с писма и избелели снимки. Зарови се в живота на предците си.

 

„Любима Мариета, нямам търпение да видя очите ти, които прогарят сърцето ми и да вдишам люляковия аромат на червените ти лъскави коси. Тук времето тече бавно. Все пак имаме късмет, че българите в Македония ни посрещнаха като свои. Засега новоосвободените земи са под временно българско управление, но нашите сънародници тук нямат търпение след войната да бъдат включени в окончателните граници на България….“

                                                               23-ти май, 1941г., твой д-р Димитър Безчийски

 

Елена извади второ писмо.

 

„Мила моя Мариета, както знаеш, нашата скъпа България беше тласната в посока, която аз и съмишлениците ми твърдо не желаехме. Наближаваме Виена. Против волята ми съм на тази страна, но лекарският ми дълг ме зове да помагам. А и имам ли избор? След като Г.М. Димитров, заплашен от политически процес, с помощта на американския посланик се изсели в САЩ, за нас не остава друг избор освен да приемем съдбата си и да наведем глави.  Ако съм прав в подозренията си, че ме следят за връзки с Гемето и не се върна, вземи сина ни Борис и се укрийте при фабриканта Волф Хайнрих. Той ще те потърси и изведе от страната. Знам за чувствата му към теб. Добър човек е. Моля се само през времето, в което бяхме заедно, да си ме обичала и да си ми била вярна, тъй както бях аз…“   

                                                            29-ти март, 1945г., твой д-р Димитър Безчийски

Писмото приличаше на сбогуване. Някои букви бяха размазани. Вероятно от сълзи. При писането или при четенето, Елена нямаше как да знае. Прехвърли още няколко писма, в които прадядо ѝ споделяше възгледите си за  войната, докато попадна на едно различно.

 

„Скъпа Мариет, не минава ден без да мисля за нощта, в която те видях за първи път да танцуваш, а после и на литературните четения в градината на нашия приятел Н.П. през пролетта. Смятам, че талантът ти надхвърля възможностите, които може да ти предостави тази страна…“

                                                                                   14-ти февруари, 1939г., В.Х.

 

Елена трескаво зарови из писмата. Търсеше друго от Волф Хайнрих, но не откри. Последните бяха от Виена и от някакъв си Вичко Димов от Търговище, написано с разкривен, почти детски почерк. Отвори първото.

 

„С прискърбие Ви известяваме, че съпругът Ви д-р Димитър Безчийски загина от вражески куршум при Виенската операция…“

                                                                                                    12-ти април, 1945г.

 

Елена потрепери и отвори второто писмо.

 

 

„Уважаема другарко Безчийска, пише Ви Вичко Димов от Търговище, участник във Виенската операция. Завърнах се в родината, болен от тежка пневмония. На смъртния си одър искам да Ви призная нещо, което мъчи съвестта ми от дълго време. Вашият съпруг, д-р Д. Безчийски не беше застигнат от вражески куршум. Той беше убит от свой по подозрение за връзки с Г. М. Димитров. Аз убих Вашия мъж и моля от Вас опрощение, за да умра спокоен.

                                                                                           Вичко Димов, 28-ми май, 1945г.

 

Името под писмото беше зачеркнато с две криви линии вероятно от Мариета. Под него с малки, красиви букви беше изписала:

 

„Бог да ти прости, несретнико. В сърцето си аз съм ти простила.“

 

Елена се подпря на лактите си. Не беше чувала тази част от семейната си история. Зарови пак из сандъка. Снимки, пожълтели и наядени от молци, на близки родственици и приятели. Една от тях я отразяваше като огледало. Беше копие на Мариета. Същите дълбоки очи, гъста коса и тесен, леко издължен нос. На стройната шия на балерината висеше рубинът, който сега красеше Елена. Стори ѝ се, че я лъхна люляковият парфюм на прабаба ѝ. На дъното на сандъка лежеше недовършено писмо без плик, върху което бяха капали сълзи и восък.

 

„Напускам страната с огорчение. Моля, да се счита домът ми, находящ се на ъгъла между улица „Б“ и улица „М“ за дарен на българското изкуство. Бих желала вътре да се открият школи за деца. Балетни или художествени, за мен е без значение. В къщата ни винаги е било пълно с изкуство, което ни е вадило от моменти на униние и страдание. Сега България ще има особена нужда от него, защото…“

 

Писмото спираше дотук. Елена знаеше, че прабаба ѝ е трябвало да избяга в една ранна октомврийска утрин на хиляда деветстотин четиридесет и пета година, но се е наложило да го стори предходната вечер, понеже е била предупредена, че ѝ готвят посещение. Вероятно е станало докато е пишела писмото.

Елена върна спомените обратно в кутията. Сложи я в скута си, под сърцето. Хвана цигулката и засвири. Гълъбите затанцуваха с балетните палци. Предстоеше ѝ дълга битка със строителите, но беше готова да изпълни завета на Мариета Безчийска - Хайнрих.

 

 

 

 

 

 

 

 

Липов цвят

 

Никифор Евстатиев прегледа ръкописа, който беше захванал преди година. Оправи няколко досадни грешки, изглади изреченията в началото на пета глава и обмисли финала. Когато се увери, че по-добре няма как да бъде, се изправи, облече костюма, който взе сутринта от шивача и застана пред огледалото. Времето беше смалило иначе едрата фигура на писателя и панталонът на костюма, който беше привлякъл вниманието му преди четиридесет години на витрината за мъжка мода в Прага, му беше станал дълъг. Разбира се, Никифор можеше да си купи нов, но защо да го прави щом под него живееше най-добрият шивач в града – Агоп Тахмисян. А и нямаше да намери вече такова качество по магазините. От огледалото го погледна старец, отдавна минал осемдесетте с бяла коса и очила с дебели стъкла, под които живееха умни сини очи. Свали костюма, закачи го внимателно в гардероба и облече пижамата си. Изпи лекарствата си, остави очилата на нощното шкафче и легна развълнуван в леглото. Утре му предстоеше голям ден. Кметът щеше да го удостои с награда за цялостно творчество. Представи си залата и градоначалника, застанал зад статуетките, предназначени за отличените. Неговата награда блестеше в средата. На първите редове бяха насядали официални лица, в страни от тях бяха журналистите, а в средата - цял ред, зает от неговото голямо, задружно семейство. Синовете му, дъщерите му, а до тях – съпругите и съпрузите им с децата… Глупости. Той семейство нямаше като изключим далечната племенница, която живееше в Чили. От свирещите му дробове се измъкна глух стон. Покашля се и се загледа в наедряващата луна. През отворения прозорец се вмъкна плах аромат на липа, който завладя стаята и спря времето. Стрелките на часовника се завъртяха в лудешки танц, понесли със себе си стареца. Ден след ден, месец след месец, година след година препускаха на заден ход. Оставиха го внимателно върху дървена пейка в парка, над която клоните си свеждаха уханни липи. Цветът им се сипеше върху кестенявите коси на Вера и ги правеше да изглеждат по-светли. Очите ѝ зеленееха като детелини върху бялата ѝ, обсипана с лунички кожа. Тя сбърчи чипия си нос:

- Липсва ми нещо в образа на героя ти, Фори. Но не го описвай ти. Защо не оставиш другите да поклюкарстват зад гърба му? Например Анна, неуверената колежка и стажантът Христо. Нека те обсъдят трудния му характер, вървейки към спирката.

- Права си, моя умна Вера. Може би ще го вмъкна като втора глава, но само при едно условие.

- Условие? Вместо благодарност. Я да видим, какво е условието ти, нахалнико.

- Ти да нарисуваш илюстрациите към книгата. И да ме целунеш тук под липите.

Не беше нужно да я увещава. Тя се изправи и театрално вирна брадичка.

- Цяла чест ще е за мен да съм художник на първия роман на бъдещия класик Никифор Евстатиев-Фори.

Засмяха се. Целуваха се дълго и не усетиха кога заваля. Прибраха се в студентската си квартира по залез, мокри и много щастливи. Сготвиха си набързо яйца с шунка и си отвориха бира. Бяха трета година студенти в София. Вера в Академията по изкуствата, специалност живопис, а Никифор учеше журналистика.

Запознаха се в единайсети клас. На връщане от  Френската гимназия, тя вървеше пред него с две приятелки. Беше началото на юни. Липовите дръвчета флиртуваха с пчелите. Вера се повдигна на пръсти, за да си откъсне стръкче уханен цвят. Помириса го, притвори очи и го сложи зад ухото си. Беше толкова красива. Никифор усети, че пулсът му се ускорява. Неочаквано момичето изпищя и хвана с ръце лявото си слепоочие. Надушила медоносния аромат, една пчела се беше скрила между цветовете.

Никифор се доближи и хвана Вера.

- Какво стана?

- Ухапа я пчела – изкрещя приятелката ѝ. -  Алергична е. Може да умре.

Той не се нуждаеше от повече обяснения. Грабна дребничката Вера на ръце и я понесе тичайки към близката поликлиника.

- Как се казва приятелката Ви? – попита докторът.

- Вера. Вера Николова. На седемнайсет години. Родена е на пети ноември.

- Откъде знаеше всичко това? – попита го Вера като се пооправи след инжекцията.

Никифор се изчерви. Беше проучил всичко за нея. Че слуша Елвис, че чете Дюма, че рисува. Знаеше дори кой е любимият ѝ парфюм и че пие липов чай с тулумбички.

Любовта им започна в онзи далечен юнски ден. Пчелата им стана фея кръстница, липата - техният вълшебен еликсир.

Не спеше съдбата. Като умела грънчарка ваеше животите им и влагаше по малко от всички земни радости и несгоди. В първите им студентски години изсипа толкова много щастие, че все отнякъде трябваше да отнеме, за да не наруши баланса, на който се крепеше светът.

Един пролетен ден Вера научи две съдбовни новини. Първата беше, че е приета да специализира във Франция, а втората, че е бременна. Обърка се. Не сподели втората с Никифор. Над нея притъмня. Ходеше като сянка из квартирата. Той си мислеше, че ѝ е мъчно задето щяха да се разделят за една учебна година и все я прегръщаше. Два месеца преди да замине, Вера му съобщи, че ще нощува при приятелката си Нина, за да учат заедно. Прибра се на другия ден бледа като гипсова фигура. Очите ѝ от зелени детелини бяха станали изгорели въглени. Косата ѝ лепнеше по бузите.

- Лошо ми е – каза му тя, легна в леглото и се зави през глава, за да не я вижда.

Никифор отиде в кухнята и свари липов чай. После бавно повдигна одеялото и пипна челото ѝ.

- Да не е грип?

Тя се вторачи за кратко в добрите му очи, но не издържа погледа му и се разплака.

- Дете беше. Дете…Аз съм много лоша…

Никифор усети пареща болка от горещата чаша в ръцете си. Пусна я и тя се пръсна на парчета в краката му. Едно от тях се заби в глезена му. Шурна кръв. Линейката откара и двамата в Бърза помощ. Нея заради кръвоизлив след нелегалния аборт, него - заради дълбоката рана.

 Август се удави в морето, а с него умря и лятото. Тя отлетя за Париж. Тялото ѝ беше свободно, но сърцето ѝ тежеше като олово. Видяха се още два пъти. Веднъж на летището в Прага, когато той се връщаше от литературно четене, понесъл в ръце току-що купения нов костюм, а другия път- в Любляна, на сватбата на техен колега. И двата пъти очите ѝ бяха все така с оня мъртъв цвят на изгорели въглени. Чу, че се е омъжила за парижанин, че няма деца, а после сякаш се изгуби за света. Заживя в мислите му. Напътстваше го, докато пише.

- Не ми харесва финалът. По-добре ще е Боян да се излекува и да прости на баща си Вихрен, че го е изоставил като бебе.

- Началото ти е слабо. Нямаш нужда от цяла страница описание на дървена врата. Още на петото изречение вкарай малката Сия и разплаканата учителка.

- А как е облечена тази Мария? Нека се вижда протезата на крака ѝ. Да се разбере още в началото, че е инвалид.

Нощите на Никифор бяха дълги. Той пишеше, а Вера стоеше на перваза на отворения му прозорец и ту го мъмреше, ту го ласкаеше. Над нея с различни лица светеше луната. Романите му се четяха и превеждаха, стана любимият писател на осемдесетте.

Първите слънчеви лъчи пробиха нощта и целунаха сбърченото чело на стареца. Време беше да се приготви за големия ден. От улицата се дочуха бибипкания на коли и весели подвиквания на ученици. Ваканцията наближаваше, а с нея и лятото.

…..

Никифор се настани на първия ред в залата. Около него бяха насядали колеги писатели и официални лица. Зад тях се вълнуваха читатели, млади автори и студенти. На бюрото стояха наградите за принос към културата. Видя името си върху своята. Гърдите му се изпълниха с вълнение. Кметът раздаваше статуетките с нескрит патос. За постижения в живописта, за оперно изкуство, за балет, за кино, за журналистика… Дойде ред за най-голямата.

- За цялостен принос към културата на града, награда „Хера“ се присъжда на писателя Никифор Евстатиев.

Никифор се изправи и се понесе с бавни стъпки към трибуната. Застана до градоначалника с лице към публиката. На задния ред бяха насядали куцата Мария, Боян с проклетия си баща Вихрен, неуверената Анна, стажантът Христо, малката Сия, чувствителната учителка, подсмърчаща в носната си кърпичка и още много като тях. Всичките негови герои. Цялото му голямо, въображаемо семейство. Той сложи ръка на сърцето си и им се поклони. Те станаха на крака и избухнаха в аплодисменти.

В този момент, дебела жена прошепна нещо в ухото на кмета. Той се покашля и каза смутено:

- Съобщиха ми току-що, че г-н Никифор Евстатиев не е дошъл. Вероятно е възпрепятстван.

Кметът остави статуетката на бюрото си, а старецът го изгледа възмутено. Отвори уста и понечи да каже нещо, но вратата изскърца носталгично и в залата влезе младо момиче. С дълга кестенява коса, зелени като детелини очи и лунички. На главата си носеше венец от липови клонки. Доближи се до Никифор, хвана го под ръка и го поведе към изхода на живота.

……………

Вятърът премести завесата и прекрачи отворения прозорец. Вгледа се в спокойното лице на стареца, замръзнало в щастлива усмивка, склопи изненаданите му очи и прелисти с интерес ръкописа на нощното шкафче под аплодисментите на дъжда. На последния лист, красиво написа:

КРАЙ

 

Проблемът на госпожа Дечева

 

Новачево беше съвсем обикновено, подбалканско градче. Някога в него живееха над петнайсет хиляди души, от които половината бяха военни. След закриването на поделението, градчето завехна като много други, младите бяха засмукани от близкия голям град и сега обитаеми бяха не повече от триста къщи и няколко панелни блока. Училището все още съществуваше благодарение на амбициозната госпожа Ваня Дечева. Тя беше едновременно директор и преподавател по биология и химия на горните класове. Беше симпатична жена, около четирийсет годишна, леко пълничка, нисичка и много усмихната. Когато влезеше в клас и застанеше до прозореца, златно русата ѝ коса проблясваше, огряна от слънцето и изглеждаше като ореол над кръглото ѝ, румено личице. Децата я обожаваха и слушаха в захлас уроците ѝ. Беше успяла да подготви така добре няколко дванадесетокласника, че те с лекота влязоха да учат медицина без нито един частен урок. Госпожа Дечева имаше само един проблем и той тормозеше дните и мислите ѝ. Проблемът беше петнайсетгодишен пубертет, на когото тя самата беше дала живот и се опитваше да възпитава с любов и търпение доколкото това беше възможно. Мъжът ѝ Пенко Дечев не обръщаше внимание на опитите ѝ да поговорят за това, което се случваше със сина им Слав, махаше с ръка отегчено и казваше:

- Лапешки работи! – после слизаше в мазето я да претака зелето, я да провери дали някой не е откраднал военната му униформа. Беше прекарал живота си като старшина и се беше нагледал на всякакви войнишки извращения. И тогава както и сега казваше „лапешки работи“ и проблемът беше приключен поне в неговата глава.

Да де, но „лапешките работи‘‘ на сина им Слав бяха започнали да минават всякакви граници. Че момчето растеше буйно и с лош нрав стана ясно още когато беше в трети клас. Докато товареха багажа в старата си Астра и се готвеха да отпътуват към морето, иззад блока се появи ухилен Слав с гугутка в ръце. Птицата се въртеше и се опитваше да се измъкне и да литне, но момчето я стискаше с все сила и се смееше. Тогава пернатото отчаяно го клъвна по дясната ръка и от нея потече кръв. Слав се озъби, каза някаква псувня и разпъна крилата на гугутката. Птичето замята главицата си във всички посоки и очите му се изцъклиха от болка.

- Слави, пусни я, пусни я веднага! – извика Ваня, но момчето я изгледа страшно, после се засмя и дръпна крилцата на бедното птиче с все сила. Бялата му перушинка се обагри в кръв. Крилцата му останаха в ръцете на Слав, а телцето му се свлече в предсмъртни конвулсии на тревата. Ваня зашлеви на сина си толкова силен шамар, че той падна и се разрева. Майка му трепереше от гняв и болка. Пулсът ѝ гонеше двеста удара в секунда и тя усети, че ѝ премалява.

- Айде да тръгваме, че стана дванайсет часа. – каза татко Пенко и се изплю на пътя, после изгледа с упрек сина си. – Ставай и стига лапешки работи.

През целия път до Несебър Ваня плака. Даваше си сметка, че се е омъжила за безчувствен глупак и че е дала живот на малко садистче. Ами ако хората разберяха? Какво щеше да стане с името ѝ? Какво щяха да кажат колегите ѝ и родителите на учениците ѝ? В един град, в който всички се познаваха, това не биваше да се случва за нищо на света.

 

……………………..

 

Слав вече беше пораснал и над горната му устна чернееше рехав мустак. Юни щеше да направи шестнайсет и вече усещаше първите трепети при вида на някое по-красиво момиче. Вниманието му беше привлечено от Рая. Тя беше от неговия клас и седеше на предния чин с приятелката си Мая. Беше нисичка, чернокоса и чипоноса. На лицето ѝ грееха огромни, сини очи. Слав се опитваше да ѝ се хареса всякак. Изврънка майка си да му купи нов телефон, за който тя даде цялата си заплата и после два месеца готвеха предимно боб и картофи. В междучасията пускаше на Рая сърцераздирателна чалга, но това само я отблъскваше и я караше да се мръщи и да шушука с приятелката си като правеше физиономии все едно е изяла нещо развалено и всеки миг ще повърне. За да я впечатли, един мартенски  ден, докато играеха физическо на двора, Слав реши да стори нещо, което замисляше от дълго време. В класа имаха една мъничка, срамежлива Никол, която беше освободена от спорт понеже беше в инвалидна  количка. Докато другите бягаха, тя седеше на сянка под върбата, която свеждаше клони над училищната чешма. Учителят по физическо Иво Петров подреждаше конуси в другия край на площадката. След загрявката щеше да организира за учениците игри с чували. Слав издебна момента, в който Петров беше с гръб към него и докато минаваха бягайки покрай Никол, извади от джоба си запалка и драсна върху косата на момичето.

-Изгори, вещице! – просъска той в ухото ѝ. Крайчетата на дългата коса на Никол пламнаха и тя се разпищя, а децата се ужасиха. Рая скочи върху Ники, издърпа я ловко под чешмата и загаси косата ѝ.

- Тъпанар! Осъзнаваш ли, че можеше да я убиеш? – изкрещя тя на Слав и му зашлеви плесница. Тази плесница той нямаше да забрави.

В тоя миг дойде Петров разтреперан.

- Отивай веднага при директора! За изключване си, да знаеш!

Слав наведе глава и с тежки стъпки тръгна към дирекцията, където го посрещна … майка му. Какво са си казали госпожа директор майката и Слав остана тайна за всички. Как тя омая родителите на Никол, какво обяснение намери за „хормоналната буря“, обзела сина ѝ, как извини постъпката му и как хората простиха „младежкия му изблик“ не беше ясно за малката общественост на Новачево, но хората малко по малко започнаха да шушукат под сурдинка:

„Не е читаво момчето на даскаличката.“

„Помните ли Ламби Поровеца, дето убил мелничаря Ставри през четирийсет и втора година? Е, той бил дядо на мъжа ѝ.“

„Добре, че брат му бил ятак инак внук му щеше да види военен пост на върба в сряда.“

„Тц, тц, тц, язък за даскаличката. Добра жена, ама на не случила ни на мъж, ни на син.“

…………..

Слав се прибираше към къщи и безгрижно ръфаше бургер, когато видя Рая да разхожда Рони, мъжка болонка, подарена ѝ преди три години от покойната ѝ вече баба. Проследи момичето като внимаваше тя да не го забележи. Рая стигна дома си, отвори портичката, пусна кученцето да побяга на двора и влезе вкъщи. Рони душеше безгрижно нацъфтелите зюмбюли и от време на време вдигаше крак връз някой камък или дърво. Слав доближи до двора на Рая, бутна незаключената вратичка и подмами Рони с парче шунка от бургера си. Животното доверчиво го доближи и размаха приятелски опашка. Беше незлоблив и любимец на целия клас на Рая. Слав го сграбчи ловко през коремчето и го вдигна. Рони го близна през лицето и тихичко излая. Момчето побягна с кучето към училищния двор. Беше петък привечер и нямаше вече никой, учителите и учениците се бяха разотишли, малкото деца, които оставаха да играят футбол също си бяха заминали, уплашени от намръщеното небе. Канеше се да вали. Слав се огледа. В дъното на двора забеляза забравено от момичетата въже за скачане. Взе го и свиркайки си се запъти към върбата, под която беше запалил косата на Никол. Преметна въжето на най-ниския клон и направи примка. После погледна Рони в очите, озъби му се и каза:

- Грозник, дотук беше твоята.

Усетило опасност, животинчето изръмжа на Слав и опита да се отскубне от ръцете му, но той ловко сложи примката на тънкото му вратле и го пусна да се мята в агония. Рони скимтеше жаловито, но гръмотевица заглуши гласчето му. Над града заплющя дъжд. Слав побягна. Малко преди да излезе от училищния двор, мярна стария си съсед от горния етаж, Геро Живков, който стоеше като паметник от другия край на улицата и го гледаше втрещен като си мърмореше „Пак е сторил нещо нехранимайкото на военния, но що ли тоя път?“

……………

Издирваха Рони цяла вечер. Рая много плака, обикаляше с розовия си чадър из улицата и викаше кучето по име, но него го нямаше. Сякаш бурята го беше отнесла. Баща ѝ едва я прибра вкъщи.

- Може да се е скрил някъде. Уплашил се е от гръмотевиците и е побягнал. Утре ще си дойде. Не стой на дъжда, Райче.

Валя цяла нощ. На сутринта млада жена, излязла да поразходи бебето си веднага щом грейна слънце, се натъкна на грозна гледка в училищния двор. Скоро мълвата за обесеното куче на Рая се разнесе из градчето. Като дочу, Геро Живков за миг не се усъмни кой беше извършителят. Слезе на долния етаж и звънна на Дечеви. Отвори учителката. Тъй и тъй, госпожо, разхождах се вчера и видях сина Ви да излиза от двора на училището, заразказва възрастният човечец на Валя. На нея ѝ премаля както в деня, когато бяха тръгнали на море и когато Слав се появи с птичето в ръце. Уж гледаше стареца и кимаше, а ѝ се искаше земята да се разтвори и да я погълне. Не запомни какво му каза. Вероятно, че ще поговори с момчето, че ще изясни нещата, че не е хубаво да го обвинява прибързано. Изпрати стареца, влезе в умирисания си на кисело зеле с пиле апартамент и се запъти право към стаята на сина си. Стори ѝ се, че оттам я гледа рогат дявол. Възможно ли беше да му бе дала живот? Възможно ли беше да възпита толкова много прекрасни деца, а да не беше успяла да стори нищо полезно за своето?

- Какви глупости ти каза тоя дъртия? Не виждаш ли, че е луд? – изръмжа Слав. Гласът му беше почнал вече да става дебел, по бузите му се забелязваше брада, а той стърчеше с една глава над майка си. И да искаше тя не можеше да му удари шамар, както стори преди седем години. 

Той стана, запали цигара, издиша дима в лицето ѝ и излезе от апартамента като блъсна вратата. Този ден се скита до късно. Когато слънцето залезе, момчето се скри зад един изоставен камион със спукани гуми, спрян от години до блока им и задебна. Старият Геро си допиваше и довършваше таблата, която играеше всяка вечер с наборите си в клуба на пенсионера. Скоро щеше да стане и да си тръгне към къщи. Оттам до блока беше една цигара време. Слав запали и отпи от патрончето с водка, което беше свил от близкия магазин. Топлината на алкохола обля главата му и разбуди дявола, що спеше в нея. Очите на момчето се накървиха, устата му се отвори и остри зъби блеснаха в нея. В тоя миг, подпийнал и развеселен, отдолу тежко се зададе съседът му. Като наближи стария камион, метален блясък го заслепи и той замижа . Уличната лампа се беше отразила в ножа на Слав, очите му се врязаха в тези на стареца, а подир тях и острието хлътна в плътта на бай Геро.  

…………………………..

Трийсет и шест часа по-късно в полицейския участък, Слав седеше, навел глава, с посинено око и с белезници на ръцете. Срещу него, бледа, разплакана и с размазан грим беше майка му. Златният ѝ ореол за двайсет и четири часа беше посивял наполовина. Тя нямаше сили да погледне към сина си, но въпреки това промълви:

- Къде сбърках?

- Беше безупречна майка. Успокой се. – все така навел глава ѝ промълви той.

- Едва ли е било така щом стигнахме дотук. – Валя огледа задимената стаичка.

Слав мълчеше.

- Слави, абсурдно е, но ти искам прошка. За всички наказания, от които те предпазвах, надявайки се, че ще се поправиш, за всички надежди, които ти възлагах, не разбирайки, че ти не можеш да ги оправдаеш. За всеки път, когато заставах като щит пред теб, понасяйки върху себе си критиките и упреците на хората. За всички сурови уроци, които не можа да научиш, понеже ти ги спестих, смятайки, че не си готов за тях. И, Слави, прости ми, че се притеснявах повече от хорския съд, отколкото от Божия.

- Прости ми и ти. - избоботи глухо момчето.

- Простила съм ти. Ще се моля само Господ и хората да ти простят.

- Госпожо, свиждането свърши. – обади се полицаят, който стоеше вдясно на Валя. Тя се изправи и тръгна. В последния момент спря и се обърна:

- И все пак…защо?  Какво ти липсваше?

Слав за първи път тази вечер вдигна очи към нея:

- Баща. Военният и сега не е тук, нали?