Цигулка и балетни палци

 

През прозореца се вмъкна нежен аромат на люляк, който изпълни плахо гостната, а после и другите стаи. Къщата се усмихна, вдиша, дробовете ѝ се наситиха с кислород и тя се събуди от петдесетгодишната си кома. Високите ѝ изографисани тавани поздравиха Елена. Ветрецът залюля дантелите, плетени на една кука от сръчни паяци и вдигна пушилка от пода, която огряна от слънцето, блесна като вълшебен прашец. Къщата се вълнуваше да посрещне своя първи добронамерен гост от години. Досегашните идваха, оглеждаха, изчисляваха каква квадратура може да се постигне на мястото на старото ѝ тяло, заело ъгъла между две централни улици. Тя се плашеше, посърваше, а от тавана ѝ потичаха едри сълзи, които капеха върху голите темета на посетителите.

- Влагата е голяма. За събаряне е.

- Не може. Паметник на културата е.

-Абе, знам ги аз тия. Има си начини, но като сметна комисионните, не си струва. Нищо. Аз мога да чакам. Още малко ѝ трябва на тая кочина.

И заминаваха. А къщата въздишаше облекчено. И този път беше спечелила битката със строителите, но тази с времето беше непосилна. Дворът ѝ тъгуваше - запустял и обрасъл, колонадата се лющеше, а терасата заплашваше да падне. Напук на това свое неразположение, красавицата извисяваше гордо шия, пременена в своята бална, макар и овехтяла рокля. Пролетно време, старият люляк разнасяше край нея изискан уханен парфюм.

- Какво аристократично излъчване има – спираха се минувачите.

- Като тези във Виена. Чия ли е била?

- На някаква балерина, която след четиридесет и четвърта напуснала страната. После направили сградата профсъюз. Но за кратко. Таванът все сълзял колкото и да го ремонтирали. След осемдесет и девета я върнали на собствениците, но те така и не се разбрали ще я ремонтират ли, ще я продават ли. Май единият прехвърлил своя дял на строителна фирма.

- Дано не я бутнат - въздишаха и продължаваха по своите си работи хората.

А къщата търпеливо дочака деня, в който Елена влезе, отвори големите прозорци широко и пусна вътре аромата на стария люляк. На гърба си младата жена носеше черен калъф. Отвори го и извади оттам цигулка. Подпря я на брадичката си и засвири, обикаляйки от стая в стая. Червеникавата ѝ коса се сля с цвета на инструмента, а очите ѝ – тъмни и дълбоки като вълшебни кладенци, оглеждаха всяко ъгълче. Стори ѝ се, че дочу стъпки. Вероятно отвън. Спря и се заслуша. И стъпките секнаха. Огледа се и се усмихна. Хвана пак лъка и цигулката. Так-так-так, разнесоха се стъпките отново. Очевидно някой отвън се забавляваше с нея и с музиката ѝ. Играта ѝ хареса. Повтори я няколко пъти преди да се качи на втория етаж. Там стъпките се усилиха. Върху лицето на Елена премина уплаха. Шумът не идваше от улицата, а отгоре. Отне ѝ десет минути преди да се престраши да изкачи стъпалата до тавана. Спря пред олющена врата. Беше заключена. Вдигна лъка и засвири. Отвътре се чуха силни ритмични стъпки. Ключалката изщрака и вратата се отвори бавно сама. Гледката стъписа Елена. Два бели гълъба побутваха с клюновете си балетни палци и ги разнасяха из помещението. Не се изплашиха от нея. Тя ги последва. Отведоха я до старо легло с пружини, върху което бяха свили гнездо. Под него, сред нечистотиите им, имаше малък дървен сандък. Елена се наведе и го извади. Отвори капака му. Вътре бяха натрупани купчини с писма и избелели снимки. Зарови се в живота на предците си.

 

„Любима Мариета, нямам търпение да видя очите ти, които прогарят сърцето ми и да вдишам люляковия аромат на червените ти лъскави коси. Тук времето тече бавно. Все пак имаме късмет, че българите в Македония ни посрещнаха като свои. Засега новоосвободените земи са под временно българско управление, но нашите сънародници тук нямат търпение след войната да бъдат включени в окончателните граници на България….“

                                                               23-ти май, 1941г., твой д-р Димитър Безчийски

 

Елена извади второ писмо.

 

„Мила моя Мариета, както знаеш, нашата скъпа България беше тласната в посока, която аз и съмишлениците ми твърдо не желаехме. Наближаваме Виена. Против волята ми съм на тази страна, но лекарският ми дълг ме зове да помагам. А и имам ли избор? След като Г.М. Димитров, заплашен от политически процес, с помощта на американския посланик се изсели в САЩ, за нас не остава друг избор освен да приемем съдбата си и да наведем глави.  Ако съм прав в подозренията си, че ме следят за връзки с Гемето и не се върна, вземи сина ни Борис и се укрийте при фабриканта Волф Хайнрих. Той ще те потърси и изведе от страната. Знам за чувствата му към теб. Добър човек е. Моля се само през времето, в което бяхме заедно, да си ме обичала и да си ми била вярна, тъй както бях аз…“   

                                                            29-ти март, 1945г., твой д-р Димитър Безчийски

Писмото приличаше на сбогуване. Някои букви бяха размазани. Вероятно от сълзи. При писането или при четенето, Елена нямаше как да знае. Прехвърли още няколко писма, в които прадядо ѝ споделяше възгледите си за  войната, докато попадна на едно различно.

 

„Скъпа Мариет, не минава ден без да мисля за нощта, в която те видях за първи път да танцуваш, а после и на литературните четения в градината на нашия приятел Н.П. през пролетта. Смятам, че талантът ти надхвърля възможностите, които може да ти предостави тази страна…“

                                                                                   14-ти февруари, 1939г., В.Х.

 

Елена трескаво зарови из писмата. Търсеше друго от Волф Хайнрих, но не откри. Последните бяха от Виена и от някакъв си Вичко Димов от Търговище, написано с разкривен, почти детски почерк. Отвори първото.

 

„С прискърбие Ви известяваме, че съпругът Ви д-р Димитър Безчийски загина от вражески куршум при Виенската операция…“

                                                                                                    12-ти април, 1945г.

 

Елена потрепери и отвори второто писмо.

 

 

„Уважаема другарко Безчийска, пише Ви Вичко Димов от Търговище, участник във Виенската операция. Завърнах се в родината, болен от тежка пневмония. На смъртния си одър искам да Ви призная нещо, което мъчи съвестта ми от дълго време. Вашият съпруг, д-р Д. Безчийски не беше застигнат от вражески куршум. Той беше убит от свой по подозрение за връзки с Г. М. Димитров. Аз убих Вашия мъж и моля от Вас опрощение, за да умра спокоен.

                                                                                           Вичко Димов, 28-ми май, 1945г.

 

Името под писмото беше зачеркнато с две криви линии вероятно от Мариета. Под него с малки, красиви букви беше изписала:

 

„Бог да ти прости, несретнико. В сърцето си аз съм ти простила.“

 

Елена се подпря на лактите си. Не беше чувала тази част от семейната си история. Зарови пак из сандъка. Снимки, пожълтели и наядени от молци, на близки родственици и приятели. Една от тях я отразяваше като огледало. Беше копие на Мариета. Същите дълбоки очи, гъста коса и тесен, леко издължен нос. На стройната шия на балерината висеше рубинът, който сега красеше Елена. Стори ѝ се, че я лъхна люляковият парфюм на прабаба ѝ. На дъното на сандъка лежеше недовършено писмо без плик, върху което бяха капали сълзи и восък.

 

„Напускам страната с огорчение. Моля, да се счита домът ми, находящ се на ъгъла между улица „Б“ и улица „М“ за дарен на българското изкуство. Бих желала вътре да се открият школи за деца. Балетни или художествени, за мен е без значение. В къщата ни винаги е било пълно с изкуство, което ни е вадило от моменти на униние и страдание. Сега България ще има особена нужда от него, защото…“

 

Писмото спираше дотук. Елена знаеше, че прабаба ѝ е трябвало да избяга в една ранна октомврийска утрин на хиляда деветстотин четиридесет и пета година, но се е наложило да го стори предходната вечер, понеже е била предупредена, че ѝ готвят посещение. Вероятно е станало докато е пишела писмото.

Елена върна спомените обратно в кутията. Сложи я в скута си, под сърцето. Хвана цигулката и засвири. Гълъбите затанцуваха с балетните палци. Предстоеше ѝ дълга битка със строителите, но беше готова да изпълни завета на Мариета Безчийска - Хайнрих.

 

 

 

 

 

 

 

 

Липов цвят

 

Никифор Евстатиев прегледа ръкописа, който беше захванал преди година. Оправи няколко досадни грешки, изглади изреченията в началото на пета глава и обмисли финала. Когато се увери, че по-добре няма как да бъде, се изправи, облече костюма, който взе сутринта от шивача и застана пред огледалото. Времето беше смалило иначе едрата фигура на писателя и панталонът на костюма, който беше привлякъл вниманието му преди четиридесет години на витрината за мъжка мода в Прага, му беше станал дълъг. Разбира се, Никифор можеше да си купи нов, но защо да го прави щом под него живееше най-добрият шивач в града – Агоп Тахмисян. А и нямаше да намери вече такова качество по магазините. От огледалото го погледна старец, отдавна минал осемдесетте с бяла коса и очила с дебели стъкла, под които живееха умни сини очи. Свали костюма, закачи го внимателно в гардероба и облече пижамата си. Изпи лекарствата си, остави очилата на нощното шкафче и легна развълнуван в леглото. Утре му предстоеше голям ден. Кметът щеше да го удостои с награда за цялостно творчество. Представи си залата и градоначалника, застанал зад статуетките, предназначени за отличените. Неговата награда блестеше в средата. На първите редове бяха насядали официални лица, в страни от тях бяха журналистите, а в средата - цял ред, зает от неговото голямо, задружно семейство. Синовете му, дъщерите му, а до тях – съпругите и съпрузите им с децата… Глупости. Той семейство нямаше като изключим далечната племенница, която живееше в Чили. От свирещите му дробове се измъкна глух стон. Покашля се и се загледа в наедряващата луна. През отворения прозорец се вмъкна плах аромат на липа, който завладя стаята и спря времето. Стрелките на часовника се завъртяха в лудешки танц, понесли със себе си стареца. Ден след ден, месец след месец, година след година препускаха на заден ход. Оставиха го внимателно върху дървена пейка в парка, над която клоните си свеждаха уханни липи. Цветът им се сипеше върху кестенявите коси на Вера и ги правеше да изглеждат по-светли. Очите ѝ зеленееха като детелини върху бялата ѝ, обсипана с лунички кожа. Тя сбърчи чипия си нос:

- Липсва ми нещо в образа на героя ти, Фори. Но не го описвай ти. Защо не оставиш другите да поклюкарстват зад гърба му? Например Анна, неуверената колежка и стажантът Христо. Нека те обсъдят трудния му характер, вървейки към спирката.

- Права си, моя умна Вера. Може би ще го вмъкна като втора глава, но само при едно условие.

- Условие? Вместо благодарност. Я да видим, какво е условието ти, нахалнико.

- Ти да нарисуваш илюстрациите към книгата. И да ме целунеш тук под липите.

Не беше нужно да я увещава. Тя се изправи и театрално вирна брадичка.

- Цяла чест ще е за мен да съм художник на първия роман на бъдещия класик Никифор Евстатиев-Фори.

Засмяха се. Целуваха се дълго и не усетиха кога заваля. Прибраха се в студентската си квартира по залез, мокри и много щастливи. Сготвиха си набързо яйца с шунка и си отвориха бира. Бяха трета година студенти в София. Вера в Академията по изкуствата, специалност живопис, а Никифор учеше журналистика.

Запознаха се в единайсети клас. На връщане от  Френската гимназия, тя вървеше пред него с две приятелки. Беше началото на юни. Липовите дръвчета флиртуваха с пчелите. Вера се повдигна на пръсти, за да си откъсне стръкче уханен цвят. Помириса го, притвори очи и го сложи зад ухото си. Беше толкова красива. Никифор усети, че пулсът му се ускорява. Неочаквано момичето изпищя и хвана с ръце лявото си слепоочие. Надушила медоносния аромат, една пчела се беше скрила между цветовете.

Никифор се доближи и хвана Вера.

- Какво стана?

- Ухапа я пчела – изкрещя приятелката ѝ. -  Алергична е. Може да умре.

Той не се нуждаеше от повече обяснения. Грабна дребничката Вера на ръце и я понесе тичайки към близката поликлиника.

- Как се казва приятелката Ви? – попита докторът.

- Вера. Вера Николова. На седемнайсет години. Родена е на пети ноември.

- Откъде знаеше всичко това? – попита го Вера като се пооправи след инжекцията.

Никифор се изчерви. Беше проучил всичко за нея. Че слуша Елвис, че чете Дюма, че рисува. Знаеше дори кой е любимият ѝ парфюм и че пие липов чай с тулумбички.

Любовта им започна в онзи далечен юнски ден. Пчелата им стана фея кръстница, липата - техният вълшебен еликсир.

Не спеше съдбата. Като умела грънчарка ваеше животите им и влагаше по малко от всички земни радости и несгоди. В първите им студентски години изсипа толкова много щастие, че все отнякъде трябваше да отнеме, за да не наруши баланса, на който се крепеше светът.

Един пролетен ден Вера научи две съдбовни новини. Първата беше, че е приета да специализира във Франция, а втората, че е бременна. Обърка се. Не сподели втората с Никифор. Над нея притъмня. Ходеше като сянка из квартирата. Той си мислеше, че ѝ е мъчно задето щяха да се разделят за една учебна година и все я прегръщаше. Два месеца преди да замине, Вера му съобщи, че ще нощува при приятелката си Нина, за да учат заедно. Прибра се на другия ден бледа като гипсова фигура. Очите ѝ от зелени детелини бяха станали изгорели въглени. Косата ѝ лепнеше по бузите.

- Лошо ми е – каза му тя, легна в леглото и се зави през глава, за да не я вижда.

Никифор отиде в кухнята и свари липов чай. После бавно повдигна одеялото и пипна челото ѝ.

- Да не е грип?

Тя се вторачи за кратко в добрите му очи, но не издържа погледа му и се разплака.

- Дете беше. Дете…Аз съм много лоша…

Никифор усети пареща болка от горещата чаша в ръцете си. Пусна я и тя се пръсна на парчета в краката му. Едно от тях се заби в глезена му. Шурна кръв. Линейката откара и двамата в Бърза помощ. Нея заради кръвоизлив след нелегалния аборт, него - заради дълбоката рана.

 Август се удави в морето, а с него умря и лятото. Тя отлетя за Париж. Тялото ѝ беше свободно, но сърцето ѝ тежеше като олово. Видяха се още два пъти. Веднъж на летището в Прага, когато той се връщаше от литературно четене, понесъл в ръце току-що купения нов костюм, а другия път- в Любляна, на сватбата на техен колега. И двата пъти очите ѝ бяха все така с оня мъртъв цвят на изгорели въглени. Чу, че се е омъжила за парижанин, че няма деца, а после сякаш се изгуби за света. Заживя в мислите му. Напътстваше го, докато пише.

- Не ми харесва финалът. По-добре ще е Боян да се излекува и да прости на баща си Вихрен, че го е изоставил като бебе.

- Началото ти е слабо. Нямаш нужда от цяла страница описание на дървена врата. Още на петото изречение вкарай малката Сия и разплаканата учителка.

- А как е облечена тази Мария? Нека се вижда протезата на крака ѝ. Да се разбере още в началото, че е инвалид.

Нощите на Никифор бяха дълги. Той пишеше, а Вера стоеше на перваза на отворения му прозорец и ту го мъмреше, ту го ласкаеше. Над нея с различни лица светеше луната. Романите му се четяха и превеждаха, стана любимият писател на осемдесетте.

Първите слънчеви лъчи пробиха нощта и целунаха сбърченото чело на стареца. Време беше да се приготви за големия ден. От улицата се дочуха бибипкания на коли и весели подвиквания на ученици. Ваканцията наближаваше, а с нея и лятото.

…..

Никифор се настани на първия ред в залата. Около него бяха насядали колеги писатели и официални лица. Зад тях се вълнуваха читатели, млади автори и студенти. На бюрото стояха наградите за принос към културата. Видя името си върху своята. Гърдите му се изпълниха с вълнение. Кметът раздаваше статуетките с нескрит патос. За постижения в живописта, за оперно изкуство, за балет, за кино, за журналистика… Дойде ред за най-голямата.

- За цялостен принос към културата на града, награда „Хера“ се присъжда на писателя Никифор Евстатиев.

Никифор се изправи и се понесе с бавни стъпки към трибуната. Застана до градоначалника с лице към публиката. На задния ред бяха насядали куцата Мария, Боян с проклетия си баща Вихрен, неуверената Анна, стажантът Христо, малката Сия, чувствителната учителка, подсмърчаща в носната си кърпичка и още много като тях. Всичките негови герои. Цялото му голямо, въображаемо семейство. Той сложи ръка на сърцето си и им се поклони. Те станаха на крака и избухнаха в аплодисменти.

В този момент, дебела жена прошепна нещо в ухото на кмета. Той се покашля и каза смутено:

- Съобщиха ми току-що, че г-н Никифор Евстатиев не е дошъл. Вероятно е възпрепятстван.

Кметът остави статуетката на бюрото си, а старецът го изгледа възмутено. Отвори уста и понечи да каже нещо, но вратата изскърца носталгично и в залата влезе младо момиче. С дълга кестенява коса, зелени като детелини очи и лунички. На главата си носеше венец от липови клонки. Доближи се до Никифор, хвана го под ръка и го поведе към изхода на живота.

……………

Вятърът премести завесата и прекрачи отворения прозорец. Вгледа се в спокойното лице на стареца, замръзнало в щастлива усмивка, склопи изненаданите му очи и прелисти с интерес ръкописа на нощното шкафче под аплодисментите на дъжда. На последния лист, красиво написа:

КРАЙ