Въглени

Въглени  

 

 

–  Руске, Раде, чакайте! Не бързайте! Ще се изгубим, бре деца. Мире, Наско!

Хриса стискаше в ръцете си деветмесечния си син, но сили не ѝ бяха останали да гони по-големите. Вече петнайсет дни скитаха в гората с други клетници, а по следите им като див звяр душеше башибозукът. Бяха оставили домове и земи и подгонени от бича на този жесток век, само с по една торбичка на гърбовете, търсеха спасение към вътрешността на Родината.

Радостта на българите от Лондонския мирен договор, който сложи край на Балканската война и им върна цяла Тракия на изток от линията Енос – Мидия, не трая дълго. Доскорошните им съюзници срещу Османската империя  не харесваха мощната снага, която България изпъчи на картата и току я ръчкаха и ръфаха откъм Македония. Фердинанд се хвана в капана им, изтегли войските си от Тракия и ги запрати към Гърция и Сърбия.

Надушила мътното време, Турция се хвърли с дивашка ярост да върне отново в задушаващата си прегръдка земите по Беломорието, но първом се зае да ги прочисти от българите, що ходеха по тях. Булгаркьой, Доганхисар, Каяджик, Манастир, Сиченли и други български села и градчета пламнаха.

Мрачно предчувствие обзе Хриса още щом на шестнайсети юли извикаха всички мъже да се съберат в центъра на селото. Какви ти мъже? Сред тях имаше и деца. Всички между петнайсет и сто години да излязат на Боядиновия мост. Така обяви Кадри бей. А после мазно им обеща на другия ден да ги пусне да жънат. И точно когато хората се успокоиха, зад тях се чу пукот и някои се свлякоха с дупки на челата.

–  Що правиш, бре куче? Ти наруши Лондонското споразумение! – изкрещя учителят и революционер Хараламби Мърдев и плю в сурата на Къдри бей. Съсякоха го, а след него и всички мъже. Жените, стариците и децата побягнаха към гората, а по петите им, предвкусил плячката, тръгна башибозукът.

 –  Руске, Раде! Чакайте, деца! – Хриса ускори ход, но чедата ѝ се отдалечаваха все повече като подгонени сърнета. Отнейде пукна пушка.

–  Да ги земята черна изяде тия зверове! Бягай, дъще, бягай! – каза ѝ една старица. – Надушиха ни поганците.

Хриса погледна назад да види откъде идва стрелбата. В тоя миг куршум я опари край лявата буза и възпламени окото ѝ. Усети силна болка и извика. Пред нея причерня. Подхлъзна се и падна. Бебето изхвърча от ръцете ѝ. Тя понечи да го хване, но то се превъртя през пътеката и се затъркаля право към дерето. Изплака за кратко и спря. Хриса обикаляше край дълбокия ров като ранено животно.

–  Бягай, мари! Малкото го взе Господ. Тичай за другите! – сбута я старицата.

Хриса погледна напред, сетне назад и в тоя, невъзможен за никоя майка, избор, последва четирите си по-големи деца.

Стрелбата се засили. Хора падаха, други продължаваха. Иван и Петрана, с двете си дъщери, се бяха скрили между големите камъни в долчинката. Дивата сган ги подмина в преследване на тълпата. Не смееха да шавнат, камо ли да си продумат. По едно време – от високото, право към тях се затъркаля вързоп. Спря се в полата на Станка, голямата им дъщеря. Спогледаха се с ужас. Пеленаче. Като да беше заспало. Не посмяха да го докоснат да не би да заплаче и да ги издаде на турците. Когато и преследваните и преследвачите се отдалечиха, Петрана се наведе и плахо взе детето.

– Живо ли е, булка? – рече ѝ Иван.

– Струва ми се, че да. Топло е, ама не шава.

– Това бебе само беди ще ни навлече.

Петрана изгледа Иван косо. Едрата ѝ снага се изпъчи заплашително и тя отсече.

– Детето сам Бог ни го прати. Ще го вземем с нас и ако има късмет, ще го върнем на майка му.

– Ината жена, брей! – махна Иван. –  Да те видя с какво ще го храниш.

Вървяха в тъмното. Иван, дребен и слаб човечец, най-отпред, след него Станка и Мара поклащаха русите си плитки и най-накрая – майка им Петрана, смугла, едра като планина жена, с бебето на ръце. Стигнаха Мечата пещера и влязоха вътре да нощуват. Завариха още към двайсетина клетника. Свиха се до тях за кураж и заспаха. На сутринта, явно забравило какво му се беше случило предния ден, бебето събра най-сетне глас и заплака. Първо плахо и на пресекулки, а после юнашката. Хората в пещерата се притесниха. Можеше да ги издаде. Петрана ги изгледа косо, извади от торбата си старо, сухо парче хляб, сдъвка го и го даде на детето да го смуче. Малкият се успокои.

– Я, какво добро дете. Добрин. Добрин ще му викаме – рече Петрана и го целуна. Иван поклати глава.

Вървяха през планината още пет дни, през които ту губеха надежда, ту горски сили наливаха в сърцата им кураж. Между Дедеагач и Фере, когато тъкмо се канеха да нощуват скупчени в кръг, срещу им блеснаха ножове и проехтяха пушки. Врагът ги бе надушил. Разбягаха се на всички посоки, но скоро разбраха, че са като риби, попаднали в мрежата на зъл рибар. Постепенно всички краища на мрежата се затегнаха и хората се озоваха в плен на турците.

– Мамо – проплака Станка – какво ще стане сега с нас?

– Ще се измъкнем, Стано  – успокояваше я Петрана, люлеейки бебето. То обаче не повярва на думите ѝ и нададе оглушителен плач. До тях стоеше върлинест турчин с отрязано ухо. Видимо раздразнен, той свали пушката си и удари с нея Петрана.

– Или го накарай да млъкне тоя червей или аз ще го направя – просъска ѝ той.

Петрана го изгледа със страшния си поглед, при който веждите ѝ се събираха в една, устата ѝ се отваряше, а гърбът ѝ се извиваше като на мечка, която се готви да нападне.

Турчинът скочи и я удари още веднъж, но в този момент приятелят му го цапна зад врата.

– Какво искаш ти от хората, бре Дели Осман? Остави ги.

Първият се уплаши и сведе рамене, но ако му се отдадеше случай, не би пропуснал да счупи врата на тая мечка стръвница с ревящия червей в ръце.

При изгрев слънце тръгнаха, поведени от турския конвой. 

– Къде ни водят? – шушукаха си хората.

– Как къде? – проплака почернена старица. – Нас старите да ни давят в морето, а вас ще продават като роби.

 Черни облаци забулиха слънцето. Тъмнееше денят и бавно се давеше надеждата. Хората вървяха като утрешни мъртъвци. Лицата им гледаха земята, която дебнеше да ги погълне.

Светкавица блесна и освети пътя. Гръмотевица прогърмя, а с нея и конски копита затрополиха през тишината. Хората надигнаха глави. Насреща им летяха славните комити на ВМОРО Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си. Заваля. Едри капки дъжд се смесиха с човешка кръв. Набъбващата кал край реката като утешителка прегръщаше стотиците падащи тела. Арда потече червена.

Най-подир поганският кордон беше разкъсан и оцелелите намериха спасение на другата страна на Арда. Петрана и Иван, заедно с двете си дъщери и бебето, поверено им от Бог, бяха сред тях.

 

…………………

 

Изтърколиха се годините. Мина Първата световна война, след нея и Втората. Иван преживя и двете. След всяка се връщаше все по-дребен, по-стар и по-слаб. Петрана напротив. С времето ставаше все по-едра, но и все по-тромава. Краката я боляха и трудно шеташе из двора. Станка и Мара се задомиха, народиха си дечица и заживяха едната в Бургас, а другата – две улици по-надолу от бащиния си дом. Добри порасна не много висок, но с хубаво светло лице и тъжни, добри очи. Така и не го взеха в казармата. От падането в дерето гърбът му се беше изкривил в страшна гърбица и той не можеше да върши почти никаква тежка работа, камо ли да държи пушка. Затова Петрана реши да го изучи на занаят. Стана най-търсеният часовникар в тяхното малко, странджанско градче. Задомиха го за една грозновата, но добра и почтена учителка, която му роди красиво, русо момиченце, нежно и сладкогласно като самодива.

После настъпиха нови времена. Замаршируваха хората под червени знамена. Едни плачеха, други се радваха, едни загубиха земи и фабрики, други – довчера голтаци, докопаха високи постове. Добри беше равнодушен към техните вълнения. Научил се беше да приема, че нищо не е вечно – нито страданието, нито радостта.

Цък, цък, цък, отброяваха монотонно секундите стотиците часовници в малката му работилничка.

Един майски ден, четейки вестника и сърбайки кафе,  Добри видя обява:

„Издирваме нашия непрежалим син и брат, паднал в ров като бебе и изчезнал през 1913-та година при гоненията на българите из Одринска Тракия. Сега бива да е към петдесет и пет годишен. Руска, Ради, Мирко, Наско и Хриса Иванчеви от село Кости“ 

Добри заплака, после разтреперан скочи и без да иска събори часовника, който чакаше да бъде ремонтиран. „Нищо“, каза си, нахлупи каскета и изхвърча навън право към автогарата.

– За Кости кога е автобусът? – попита на билетната каса.

– На трети юни, в петнайсет часа.

– Сега няма ли?

– Няма – отговори му сухо жената.

На трети юни точно в петнайсет без двайсет, избръснат, сресан и пременен,  Добри беше на автогарата. В петнайсет автобусът потегли. Не беше казал на Петрана. Не искаше майка му да разбере, че откак знаеше, че не е неин роден син, всяка нощ сънуваше една жена със забулено от времето лице, но с ясен, звънък глас, която бягаше и викаше  „Руске, Раде, Мире, Наско, Добри. Чакайте! Да се не изгубим“.

– Стигнахме – побутна го леко контрольорката. –  Другарю, стигнахме Кости. Ще слизате ли? Добри се сепна и излезе от унеса си. Слезе на центъра на селото и попита първия срещнат. Беше старец, към осемдесет годишен.

– Познавате ли Руска, Ради, Мирко, Наско или Хриса Иванчеви?

– Бежанците от Булгаркьой ли? Знаем ги. Живеят зад училището, но няма да ги намерите там. Днес е Св. Константин и Елена. Те играят. Нестинари са Руска и Ради. Еее, натам вървете, къде баира, после покрай реката и ще видите огъня.

 Добри затича. Не разбра как, но гърбицата му се изопна, той се изправи и хукна. Чуваше музиката. Нещо го прихвана. Стори му се, че видя светулки да прелитат край него. Стигна жаравата. Двама мъже я разриваха с големи вили като тризъбци. Тя менеше формата си, огнените ѝ езици оформяха ту кръст, ту цвете и хвърляха сияйни светлини върху хорските лица. Той подири своите сред тълпата.

– Извинете, търся Руска, Ради или…. –  попита Добри една стара, едноока жена, която държеше икона в ръка. Тя му се усмихна благо, погали го с единственото си светло като Бяло море око и посочи към жаравата, където в транс танцуваха мъж и жена, малко по-големи от него. После сама, старицата влезе в огъня с бавни, отмерени стъпки. Добри разбра коя е. Тръпки обляха тялото му, сърцето му заигра с ритъма на тъпана. Той се прекръсти и стъпи в жаравата. Следваше стъпките на еднооката и не искаше да се отделя от нея.

– Вижте един от тях, един от тях – развълнувано го сочеха хората. Сърцето на Добри се стопли и заби с това на майка му Хриса, сестра му Руска и брат му Ради. Ритъмът задаваха с тъпаните си  Наско и Мирко.

Тази вечер проляха много сълзи от щастие, а два дни по-късно – от скръб на гроба на Хриса. Дали от внезапната радост или от дългогодишната мъка, сърцето ѝ не издържа и тя премина отвъд, където от 1913-та година я чакаше нейният непрежалим Продан, прострелян на мегдана на Булгаркьой.

Добри разказа за нестинарския огън само на жена си. Тя го прегърна и поплака с него.

Месец по-късно изгуби и другата си майка, Петрана, а година след нея си замина и  Иван.

Малко след като красивата му синеока дъщеря се омъжи във Варна и роди на Добри внук, когото кръстиха на него Доброслав, се спомина и жена му. Добри остана сам в малката, скромна къщичка, наследена от Петрана и Иван. Веднъж годишно се събираха там с братята и сестрите му от родната му майка и от онази другата, която го беше отгледала с цялата любов, що носеше в голямото си сърце. Правеха среща на два рода, които времето беше обединило в една обща мъка. Доброслав израсна, слушайки разказите за смутни времена и славни воеводи.  Когато се уволни от казармата, го приеха да учи медицина.

Една юлска, светла вечер на деветдесет и първа година пред портата на дядо Добри спря кола. Сърцето му подскочи. Сигурно беше дъщеря му Вела. Стана и отвори. От колата слезе Доброслав. Какъв юнак беше станал. Старецът го прегърна и се просълзи.

– Влизай, синко. Как така реши да наминеш?

– Отдавна трябваше да го направя, дядо. Довел съм ти някого – младежът отвори вратата на колата и оттам слезе красиво, зеленооко момиче с дълга лешникова коса –приятелката ми.

– Приятно ми е – каза вежливо тя и подаде ръка.

– Влизай, дъще.

Дядо Добри ги пусна да вървят напред, за да им се наслади. Доброслав – висок и силен, а до него момичето – крехко, нежно като лале. Настаниха се в малката стаичка на първия етаж.

– Да почерпя една ракия както си му е редът – рече старецът и без да пита, наля на гостите в малки чашки от специалната дюлева ракия, останала още от Иван.

– Имам нещо за Вас – каза момичето и извади кутия с кекс – аз съм го правила.

Дядо Добри усети апетитния аромат на ванилия и портокали и преглътна сладко. Извади стари чинийки от бюфета на Петрана и наряза кекса. В душата му светна. И сватбата на внука си да доживееше да види и друго не му трябваше в тоя живот.

– Какво учиш, дъще? Колеги ли сте с Добрето?

– Да. Но аз уча стоматология.

– А, че много хубаво. А откъде си?

– От Търговище.

– Ходил съм там през шейсет и трета година на сватба. Извинявай, стар съм и не дочувам вече. Сигурно си ми казала отвън ама толкова съм разбрал. Как ти беше името?

– Анелия, дядо – усмихна се момичето. После отпи глътка от ракията и с тих глас продължи. – Анелия е българското ми име, но родното ми е Айчегюл – и сведе очи.

Дядо Добри за миг остана усмихнат, какъвто си беше преди да получи отговора от девойчето, после краищата на устните му се спуснаха надолу, отнесе се, обърна ракията наведнъж и усети силна болка в гърбицата си. Стоя, стоя, па рече:

– Хубаво – друго не успя да измисли.

Хубаво беше чул и Доброслав преди два дни, когато отидоха при родителите на Айчегюл. Харесаха го още щом го видяха. Левент, умен, силен, колега на дъщеря им. Но като чуха името му, казаха само „Хубаво“. После баклавата загорча, а разговорът стана вял и се завъртя около сушавата година. Майката и бащата на Айчегюл посърнаха и се свиха като врабци в снежен ден. Още ги пареше споменът от Възродителния процес и оная вечер, в която трябваше да изберат как да се казват от там насетне. Легнаха си Фатма и Осман, а осъмнаха Фани и Огнян. Спряха да си викат по име. Щяха да ходят безименни.

– Дядо – Доброслав се усмихна, а Добри се сепна, – казвал ли съм ти, че смятам да специализирам ортопедия?

– Хубаво, хубаво.

Разговорът щеше да продължи така. Уж хубаво, ама не съвсем.

– Искаш ли да излезем навън, дядо? Да изпушим по цигара? – попита Доброслав.

– Хубаво – рече дядо му.

Двамата седнаха на пейката, на която обичаха да стоят навремето Петрана и Иван, докато разказваха на рода си за онези страшни дни на гонения, за обширните ниви, които бяха оставили и за славните воеводи Димитър Маджаров и Руси Славов, които ги спасиха от турския конвой.

– Не я хареса, а дядо?

– Коя?

– Приятелката ми.

Дядо Добри смукна от цигарата, с която го почерпи внукът му. 

– Хубаво е момичето – след дълго мълчание захвана старецът, – но не е за теб, сине. И ти не си за нея. Голяма пропаст от векове стои помежду ни. И на дъното на тая пропаст блато от мъка и омраза се е затлачило. В това блато що души са се издавили и от твоя, и от нейния род. Цял живот тия ще ви дърпат към себе си дорде не се удавите и вие… Нейните родители съгласни ли са?

– Нито нейните, нито моите, дядо. Затова сме тук. Да поискаме твоята благословия. Ако ти намериш сили и ни я дадеш, вярвам, че и те ще те последват.

– Сине, ти си слушал разказите на моите по-големи братя и сестри, нали? Аз съм бил бебе и не помня ония страшни дни, но те всичко знаеха, лека им пръст. И ако е вярно, че кръвта помни, как мислиш да живееш с такъв тежък спомен, предаван от поколение на поколение.

– С любов, дядо – Айчегюл се беше промъкнала в мрака незабелязано до тях. Взе ръката на дядо Добри, целуна я и повтори:  – С любов ще лекуваме спомените.  

 – И с прошка – добави Доброслав и прегърна дядо си.