Рада Барачкина

 (на дядо)

Рада извади хляба от пещта и преди да го увие в бялото месалче, не издържа и си отчупи малко. Горещият още залък се разтопи в устата ѝ и върна стрелките на времето до топлия, летен ден, в който дванайсетгодишна беше тръгнала към нивата да занесе  храна на баща си. Вървеше покрай Янтра и си чупеше от дъхавия хляб, който майка ѝ беше изпекла по изгрев. До реката, бяло стадо овце блееше жаловито. Изведнъж дочу и детски зов за помощ. Ослуша се. Виковете идваха откъм мястото, където водата се изливаше в малък водопад и после рязко се удълбочаваше.

- Има ли някооой? Счува ли ми се? -  провикна се Рада.

- Помогни ми, како Раде. Във водата съм.

Разпозна звънкото гласче на овчарчето Атанасий. Без да му мисли, Рада скочи в реката. Заплува към посоката, от която я викаше момчето. Най - сетне го зърна. Насето едва се държеше за един клон, надвесен над водопада и аха да падне във врящите речни бързеи. Рада се сети, че гегата на момчето беше забита там, където овцете се бяха скупчили и се върна за нея. Грабна я и отново се метна във водата. Събра всички сили, които имаше, прекръсти се и заплува към детето. Подаде му единия край на гегата, а то се хвана ловко за нея с всичкия хъс на човек, над който е надвиснала смъртна опасност. Рада го издърпа към себе си и после двамата заплуваха към брега, където стадото се беше сбрало в очакване.

- Раде, дъще, благодаря за това, което стори за моя Атанасий – със сълзи в очите я прегърна Мария, майката на момчето.

- Мамо, искам да подаря на кака Рада гегата, за да спасява и други хора с нея. Даваш ли? - Насето впери големите си, сини очи в майка си.

- Давам, сине, как да не давам. На теб ще направим нова.

Сега гегата стоеше зад вратата на Радината стаичка.

Майка ѝ и баща ѝ се бяха споминали от тежка болест преди години и младата девойка живееше само с дядо си Радойчо Чолака. Той беше костелив старец, чиито очи бяха видели много мъка, но бяха познали и много радост. На него се именуваше селото им, Чолакова махала понеже той беше първият му заселник.  

Рада нареди софрата. Наля малко ракия за стареца, сипа две паници бобец и сложи топлия хляб в средата.

- Кой си е чупил от насъщния? Да не е идвала някоя самодива? – намигна ѝ дядо Радойчо и усмивка озари лицето му.

- Идва, дядо. Побъбрихме си двете – засмя се Рада и топна парче хляб в чорбата.

- Златни ти ръце, дъще. Много ти е вкусна гозбата. А ти си вече голяма, хубава мома станала. Аз я изтрая още година, я не. Трябва да те задомим вече. Много ергени ме питат за теб.

 Рада сведе поглед. Усещаше, че я харесват. И хубава беше, и работлива. Беше висока, тъмните ѝ плитки, които кичеше с цветя, стигаха до кръста ѝ, очите ѝ като пламтящи въглени прогаряха вече мъжките сърца, а устните ѝ като розов майски цвят цъфтяха на бялата ѝ каймак кожа.  

- Има едно хубаво момче от съседното село, болярски син. Срещнал те на чешмата, а после и на хорото. Страхил се казва. Баща му идва да те иска. Ако речеш, ще им пратя хабер, че си съгласна.

Когато видеше Страхил на чешмата, Рада почервеняваше, ръцете ѝ се разтреперваха от вълнение и тя разливаше водата от менците си. А той само ѝ се усмихваше, подпрян на стария орех, който се надвесваше над тях. Висок, снажен, синеок, Страхил влизаше често в Радините сънища откак го видя за първи път на Великден.

-Е, знаеш ли го Страхил, дъще?

 Тъкмо да продума Рада и някой потропа. Изтича да види кой е.

Надзърна  през процепа. На вратата стояха три млади турчета, едното още голобрадо.

- Отворете да почерпите една ракия!

Рада погледна дядо си. Тъмнина угаси ведрата му усмивка. Той ги знаеше добре. Бяха синовете на бея от Качица, на когото дълги години беше аргатувал. И те като баща си не бяха стока. Старецът стана и доближи вратата.

- Да почерпим, аго, ама то в сиромашка къща какво ли ще се намери? – после даде знак на Рада да се прибере в нейната стаичка и бавно отвори. Турците влязоха и се настаниха на малката софричка.  

- За ваше здраве! -  Дядо Радойчо им наля ракия.

- Сам ли живееш, дядка?

- Сам, аго. Умряха моите.

- А хляба кой го е пекъл? – погледна го изпитателно голобрадият. – В другата стая има ли някой?

Без да чака отговор, турчинът стана, бутна вратата на стаичката, видя Рада и присви похотливо очи като я огледа от глава до пети.  

- Я ела, моме, да ни дадеш още ракия – засмя се той, а приятелите му го окуражиха.

- Тука не е механа, аго. И аз не съм ви механджийка. Нито даваме ракия, нито продаваме - тихо, но решително отвърна Рада, опитвайки се да отклони лепкавите погледи на неканените гости.

-Виж я, ти, гяурката му с гяурка.

- Недейте, момчета! Оставете момичето на мира, аз ще …. –  дядо Радойчо не можа да довърши. Острата кама на единия турчин се заби в гърлото му. Рада изпищя.

- Ще дадеш ракия, ще дадеш. И друго ще дадеш, моме – голобрадият я хвана за плитките, обърна я с лице към вратата и зарови под полата ѝ. Тя се приплъзна ловко настрани и докопа гегата на овчарчето Атанасий. Сграбчи я, обърна се срещу него и го удари с мъжка сила през ръцете. Турчинът премаля от болка и се сви. Тя видя как ръката му увисна, счупена през лакътя. Замахна още веднъж, този път към главата му. Той падна в краката ѝ. Рада погледна другите двама. Този с камата се беше озъбил насреща ѝ сякаш се чудеше жива ли да я разкъса или да я посече както стори с дядо ѝ. Тя тръгна решително към него, вторачила очите си в неговите. Не знаеше струва ли ѝ се или наистина го вледени с поглед, но той отпусна ръце надолу, сякаш сам се предаваше. Рада замахна с острото на гегата и удари с все сила в гръкляна му. Турчинът изплю кръв и се строполи по чело на пода. Надушила страха на третия, тя се впи и в неговите очи. Турчинът стоеше в ступор като да беше видял зъл джин. Рада го приключи с един удар. После сама се свлече на земята до дядо си и затвори очи. Заплака. Дивата сила в нея отстъпи на моминската нежност. До дядо Радойчо се беше разляла ракийката му и се беше смесила с тъмните кърви, които изтичаха на тласъци от гърлото му. Сините му очи, помръкнали, гледаха в нищото.

- Дядо, деденце, що сториха с теб?

Рада излезе на двора, там където старата круша свеждаше морните си клони към земята. Взе една лопата и започна да копае. Само пълната луна стана свидетел на мъката ѝ. Когато се увери, че гробът е достатъчно голям, Рада влезе вкъщи. Уми дядо си и го облече в най-новите му дрехи, които той къташе за деня, в който щеше да се представи пред Свети Петър и да прегърне всички близки, които смъртта му бе отнела. Зави стареца в топла черга, изтъкана от майка ѝ за нейния чеиз и го затътри към вечния му дом. Спусна тялото в гроба, прекръсти се и хвърли шепа пръст връз него.

- Смъртта ти няма да е напразна, дядо – прошепна Рада и погледна небето. Стори ѝ се, че луната ѝ кимна.

После взе лопатата и бавно зарови мъртвеца. Скърши два клона от крушата и направи кръст, който сложи върху пресния гроб.

Прибра се вкъщи, съблече моминската си премяна и я хвърли в догарящото огнище. Снагата ѝ се белна - тънка, висока и беззащитна в тъмната стаичка. Отвори долапа, където пазеше бащините си дрехи. Облече ги и взе старата ножица. Кичур по кичур падаха косите ѝ, а с тях и всички момински страхове. Нахлупи калпака на главата си, стегна цървулите, сложи хляба в торбата и прекрачи телата на турците. Взе гегата, избърса я от кръвта и отвори вратата на къщичката. Луната доближи невярваща, за да се увери, че това е същата мома и като я разпозна, освети пътя ѝ. За Рада вече нямаше място тук. Побягна през гората. И ни вълк, ни мечка, ни друг див звяр посмяха да пресекат пътя ѝ.  Спомни си уплашения поглед на единия турчин и усети животинска сила в себе си. От мома, за една нощ беше станала планински дух. Никой никога нямаше да ѝ посегне. Нито на нея, нито на друга българка. Малко преди хълма, Рада се спря. Краката ѝ не я държаха. И тогава луната ѝ я показа. Малка дупка в земята, като да беше пещера или животинска хралупа. Рада влезе вътре и приседна. Пред нея се разкри чуден свят. Зелени пасища, ручеи, птици, светулки, самодивски песни…

- Сестрице, аз тръгвам. Брат ми ще те води през деня – прошепна ѝ луната. Рада скочи. Прилепи се разлетяха край нея. Тя ги прогони с гегата. Беше спала няколко часа в пещерата. Излезе навън. В очите ѝ се взряха тези на слънцето. Отнякъде се носеха мъжки гласове.

- Воеводи, време е всеки да остави своя дан за Общата маара.

- От мен и моята дружина двеста златни алтъна.

- От мен хиляда.

- Осемстотин от мен и моите юнаци.

Сърцето на Рада затуптя. Скочи и заизкачва като див звяр баира. Когато стигна горе, приказна картина се разля пред очите ѝ. На широка поляна, оградена от високи борове, бяха наредени в кръг големи, бели камъни. Върху им седяха силни мъже, кои от кои по-страшни и въоръжени. Дрехите им бяха нови, а в поясите им бяха затъкнати по два-три пищова, ками и ножове. В средата, на каменен трон, седеше воевода, малко над шейсетгодишен, с дълги мустаци и свъсени вежди. Над главата му кръжеше сокол, а в краката му цъфтяха алтънчета и диви зюмбюли. Стори ѝ се, че очите му са сиви или сини и че от тях излизат искри. На врата му блестеше голям, сребърен кръст, с червен камък в средата. До воеводата се вееше знамето му от син атлаз, с извезан златен рис. Мъжете, които седяха в кръг край него, го гледаха като да им беше цар.

- Викам с тия пари да пратим сто момчета да се образоват в чужбина - рече най-главният сред мъжете - На България ще ѝ трябват учени хора. Другото ще заделим за Освобождението.

- Двеста за Освобождението от мен и моята чета.

- Петстотин от мен и моите петдесет момчета.

- От нас триста.

Юнаците един след друг минаваха и хвърляха своя дан за свободата. Купчината растеше все по-голяма и по-голяма. Накрая стана този, който седеше в средата.

- От мен и моите триста мъже, които предвождам,  десет хиляди алтъна и двеста римски пари.

Воеводите и четниците станаха на крака и ревнаха възторжено:

- Жив да си, Вълчане!

Рада настръхна. Искаше ѝ се да слезе на поляната при тях, но несигурност беше сковала краката ѝ, а сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите ѝ и да отлети. Тогава слънцето нарочно блесна към Вълчан. Заслепен, той обърна глава право към баира, където беше приклекнала Рада.

- Човек на върхара. Хванете го!

Рада пусна гегата, вдигна ръце и сама тръгна към тях. Момците насочиха револверите си към нея, но не стреляха.

- Кой си ти, момче?

- Един от вас… искам да съм един от вас.

- Как те зоват?

- Радьо.

……………………….

  Изминаха години откак Рада влезе в четата на Вълчан войвода. Никой не заподозря, че не мъж. Беше ненадмината в битките. Научи се да използва кама, да стреля с пищов, но най-добра беше с овчарската гега на Насето. И понеже се биеше като див звяр, четниците шушукаха, че може и да е върколак, на което Вълчан се смееше от сърце, но не отричаше. Кръстосваха с четата земите от Странджа до Добруджа и от Стара планина до Лудогорието, връщаха вярата на българите, че не са забравени, наказваха поробителите и ограбваха турската хазна. За богатствата, които бе струпал Вълчан, се носеха легенди. За мястото на което ги държеше - още повече. Едни разказваха, че Общата Маара се намира някъде до местността Станчов полугар, други че е при лагуните на Ропотамо. Истинското място на хайдушката хазна знаеше само воеводата. Богатството, що трупаха за да платят Освобождението, набъбваше година след година. Учените българи, които щяха да поведат народа си, се умножаваха. Там, на поляната с камъните, струпани в кръг край трона на Вълчан, се печеше бъдещото българско царство.

Беше юнски ден, малко след залез, когато Вълчан повика Рада при себе си.

- Радьо, седни тука – Вълчан посочи един пресен дънер, а сам седна на друг отсреща – oт колко години си с нас?

- От петнайсет, воеводо.

- Хубаво. За тия години ти порасна много и много неща научи. Юнаците те уважават, знам, че мога да ти се доверя.

Рада ококори очи.

- Аз остарях, Радьо. Трудно ми е вече да виждам надалеч, трудно ми е в боя макар мъжете ми да смятат друго. Утре ще замина и ти ще заемеш мястото ми.

- Не знам дали ще мога, воеводо…

- Замълчи. Можеш, щом ти казвам. И ум имаш, и сила. Видях го в очите ти, още кога слезе при нас за първи път, виждал съм го и в боя. В теб живее див звяр, Радьо и той те пази от всичко. – Вълчан свали сребърния кръст, който висеше на врата му и го подаде на Рада. - Сложи го!  

Рада пое кръста в ръце, целуна го и рече:

-Благодаря ти, воеводо!

Вълчан впи искрящия си поглед в Рада и продължи:

- При изгрев слънце, ще кажа на момците, че съм избрал теб да ги предвождаш и после ще тръгна. Ще продължа делото по друг начин и от друго място. Имам с важни чужденци да се срещам. Парите са събрани, колелото вече е завъртяно. Свободата е въпрос на няколко години. В империята е настъпила анархия и разложение, Радьо. Един друг са се захапали турските аяни, а от това най-много пати християнското население. Твоята задача ще бъде да си защитник на българите от Търновско и Северна България.

- Обещавам, воеводо, да водя дружината както ми заръча, да браня рода си български и сърцето ми да не познае страх дорде куршум го не разкъса.

Вълчан потупа Рада по раменете и я остави с мислите ѝ.

Тази вечер тя не мигна. Срещу нея ласкаво блестеше луната, нейната единствена приятелка през всичките години, в които живееше само сред мъже, единствената, която познаваше природата ѝ. Приканваше я да си похортуват, както правеха всяка вечер щом момците заспят. Да си поплачат, да си попеят наум, да си разкажат мъката една на друга, да се посмеят за женски работи. Беше пълна като в оная вечер преди петнайсет години, когато една красива мома опази честта си и изгори моминските си дрехи.

Воеводката понечи да затвори очи както тогава и да заплаче, но вече не можеше. Толкова години беше крила сълзите си, толкова ги беше преглъщала нощем щом всички заспяха, че те се бяха вече свършили. Изплакала ги беше всичките.

 

 

             От Галя Симова   

 

 

 

Спасете Хинд!

 

                                                                 

                                                           

                                                            

Посвещава се на всички деца, загубили живота си във военните конфликти, които подпалиха нашия уж високотехнологичен и високохуманен 21-ви век.

 

По действителен случай

  

„… Аз не знам кой продаде родината ми,

но видях кой плати цената“

/ Махмуд Даруиш/

 

 Спасете Хинд!

 

 

29-ти януари 2024г., ивицата Газа

 

- Свързахте се с „ Червения полумесец “ на Палестина. Как да помогнем?

- Моля, елате! Много ме е страх! Ще дойдете ли? Моля, пратете някого да ме отведе от това място! - детският плач се изгуби сред картечни изстрели.

- Стреля ли се около теб? Ало! Ало! Чуваш ли ме? Засичам локацията ти. Сама ли си?

- С леля, чичо и трите ми братовчедки. Но те са мъртви. Моля, елате! Израелски танкове се движат срещу колата ни. Обстрелват ни за втори път. Елате!

Писък изпълни телефонната линия, тя не можа да понесе тази мъка и се пропука. Рана ал-Факех усети как ужасът на детето замъгли очите ѝ.

-  Чуваш ли ме? Миличка, кълна се, искам веднага да те взема, но няма да стане бързо. Пращаме линейка с доброволци, но районът в който се намираш е обкръжен. Ще отнеме време. Опитай да се скриеш под седалките. Ще те спасим.

- Побързайте, моля, моля. – гласецът на Хинд се удави в плача ѝ. Тя се свлече още по-ниско в надупчената от куршуми кола и се скри между труповете на братовчедките си. Довчера блестящите им очи, днес бяха рибешки изцъклени. В ушите си още чуваше писъците на Ляан, която опита да се обади преди нея на “ Червения полумесец “, но не успя да изрече нищо повече от „танковете са срещу нас“, защото в същия момент майка ѝ беше простреляна в гърлото и кръвта ѝ като червен дъжд, отприщил се изведнъж от сивото небе, заля предното стъкло на колата. Баща ѝ се опитваше да каже нещо на децата, но дробовете му бяха разкъсани и от устата му се чуваха само безпомощни хрипове. Хинд затвори очи и се свлече под седалките. Върху нея се строполиха братовчедките ѝ. Миризмата на кръв и барут и тежестта на по-големите момичета свиха детското ѝ стомахче в болезнена конвулсия и тя повърна. Когато изстрелите спряха, Хинд плахо надникна и побутна Ляан.

-Ляан, не мога да дишам. Тежиш ми. Стани! Ляан! – Хинд я избута с все сила и изпищя. Върху челото на любимата ѝ братовчедка чернееше огромна дупка. Другите две деца бяха с разкъсани кореми. Хинд можеше да види димящите им вътрешности. Стори ѝ се, че още пулсират като на агнетата, които колеха за Байрам и това я смрази. Покри ги с якето на чичо си. Нямаше сили да остане в колата, но ужасът навън беше още по-голям. Затвори очи и заплака, стиснала с ръка устичката си. Не искаше да чува още стонове дори и своите собствени. После измъкна телефона си и набра „Червения полумесец“.

- Миличка, аз съм психолог. - извади я от мрачния епизод ведър, мъжки глас. – Рана ал-Факех, с която разговаряхте преди малко вече дава наставления на екипа, който пътува към теб. Спасителите са силни и смели и скоро ще те отведат. Нека си поговорим. Чуваш ли ме? Разкажи ми за себе си? Как се казваш? На колко си? Ходиш ли на училище? Ало!

-Хххинд… Раджаб – заекна детето. - на шест съм и още не ходя на училище. Завърших детска градина.

-Това е толкова интересно. Обичаш ли да рисуваш, Хинд? Какво рисувате най-често в детската градина?

- Харесвам пеперуди. Рисувам ги с големи, лилави крила на жълти точки. Учителката ми показа как. Но нея вече я няма.

- Смениха учителката ли?

- Убиха я. Кога ще дойдете? Ранена съм.

- Къде си ранена, Хинд? – психологът от другия край на линията помръкна.

- Ръката ми и кракът ми кървят и гърбът ме боли. Става тъмно.

- Хинд, искаш ли да играем на една вълшебна игра?

- Каква игра? Не знам. Страх ме е.

- Затвори очи и си представи, че около теб летят пеперуди с големи лилави крила на жълти точки. Те се доближават все повече и все повече. Кацат върху ръката, крака и гърба ти. Махат непрестанно с криле и прогонват болката надалеч от теб. После пак политат и оформят сърце около тялото ти. Те те пазят от всичко. Усещаш ли ги?

- Усещам ги. Обичам ги.

- И те теб. В безопасност си.

Психологът се отпусна на стария си стол. Остави Хинд да преживее своя пеперуден сън, докато колежката му Рана ал-Факех държеше връзка с двамата доброволци, пътуващи към детето. Линейката на „Червения полумесец“ трябваше безпрепятствено да премине блокадата според споразуменията. Всички се надяваха детето да бъде изведено скоро от ада. Часовете се точеха мъчително.

- Юсуф, Ахмед, наближавате ли?

- Мисля, че открихме колата. Семейна Киа. Да, виждам и детето. Съвсем близо сме. На метри. – оптимизмът на доброволеца завладя и Рана, но после внезапно отстъпи - Аллах, какво е това? Лазерен лъч. Ние сме мишена…Срещу нас е насочен лаз…. - мощна експлозия разкъса последните му думи. Телефонните линии, които свързваха хората от единия и другия край на блокадата, замлъкнаха. Рана и психологът оглушаха за секунди и се спогледаха с ужас. Изгубиха едновременно връзка с доброволците и с Хинд.

След няколко часа безуспешни опити да се свържат с детето и с екипа, решиха Рана да направи видеообръщение, което да разпространят до големите световни медии.

- Нуждаем се незабавно международната общност да се намеси, за да бъдат защитени цивилните граждани и здравните работници в Газа. Тук сме избивани ежедневно. – с плач в гласа си завърши младата жена, свали шала, който покриваше главата ѝ и впи огромните си, черни очи в тези на всички други човеци.

Мъчителният запис с отчаяния зов на малката Хинд, молеща за спасение, обиколи света, който се стресна, излезе от удобния си унес и започна да я търси. Социалните мрежи ококориха тревожно очи, заплакаха и заговориха едновременно чрез хиляди човешки гласове с хаштаг „Спасете Хинд!“.

Международните организации задвижиха тромавите си тела, но докато бавно правеха първите си плахи крачки, злото беше обиколило планетата, а стотици Хинд Раджаб чакаха да бъдат спасени от адовата дупка, в която ги бяха хвърлили възрастните безумци от двете страни на конфликта.

 

10-ти февруари, 2024г.

В района Тал ал-Хава на Газа въздухът беше менгеме от пепел, смрад и мъка. Над него като жалейка се бяха надвесили черни облаци. Сред многото овъглени коли имаше една с червен полумесец. Само той издаваше, че някога е била линейка. На метри от нея, в несъстояло се спасение, беше потънала сива, семейна Киа, в която шест овъглени тела бяха пуснали своите измъчени души да се реят свободни в търсене на друго, по-нормално измерение. Водеше ги Хинд Раджаб, яхнала пеперуди с лилави крила на жълти точки.

А под тях един след друг веригите си късаха всички земни демони и победоносно надигаха глави в един свят, забил нос в телефона си и полудяващ безвъзвратно.

 

                                                                               От Галя Симова