Спасете Хинд!

 

                                                                 

                                                           

                                                            

Посвещава се на всички деца, загубили живота си във военните конфликти, които подпалиха нашия уж високотехнологичен и високохуманен 21-ви век.

 

По действителен случай

  

„… Аз не знам кой продаде родината ми,

но видях кой плати цената“

/ Махмуд Даруиш/

 

 Спасете Хинд!

 

 

29-ти януари 2024г., ивицата Газа

 

- Свързахте се с „ Червения полумесец “ на Палестина. Как да помогнем?

- Моля, елате! Много ме е страх! Ще дойдете ли? Моля, пратете някого да ме отведе от това място! - детският плач се изгуби сред картечни изстрели.

- Стреля ли се около теб? Ало! Ало! Чуваш ли ме? Засичам локацията ти. Сама ли си?

- С леля, чичо и трите ми братовчедки. Но те са мъртви. Моля, елате! Израелски танкове се движат срещу колата ни. Обстрелват ни за втори път. Елате!

Писък изпълни телефонната линия, тя не можа да понесе тази мъка и се пропука. Рана ал-Факех усети как ужасът на детето замъгли очите ѝ.

-  Чуваш ли ме? Миличка, кълна се, искам веднага да те взема, но няма да стане бързо. Пращаме линейка с доброволци, но районът в който се намираш е обкръжен. Ще отнеме време. Опитай да се скриеш под седалките. Ще те спасим.

- Побързайте, моля, моля. – гласецът на Хинд се удави в плача ѝ. Тя се свлече още по-ниско в надупчената от куршуми кола и се скри между труповете на братовчедките си. Довчера блестящите им очи, днес бяха рибешки изцъклени. В ушите си още чуваше писъците на Ляан, която опита да се обади преди нея на “ Червения полумесец “, но не успя да изрече нищо повече от „танковете са срещу нас“, защото в същия момент майка ѝ беше простреляна в гърлото и кръвта ѝ като червен дъжд, отприщил се изведнъж от сивото небе, заля предното стъкло на колата. Баща ѝ се опитваше да каже нещо на децата, но дробовете му бяха разкъсани и от устата му се чуваха само безпомощни хрипове. Хинд затвори очи и се свлече под седалките. Върху нея се строполиха братовчедките ѝ. Миризмата на кръв и барут и тежестта на по-големите момичета свиха детското ѝ стомахче в болезнена конвулсия и тя повърна. Когато изстрелите спряха, Хинд плахо надникна и побутна Ляан.

-Ляан, не мога да дишам. Тежиш ми. Стани! Ляан! – Хинд я избута с все сила и изпищя. Върху челото на любимата ѝ братовчедка чернееше огромна дупка. Другите две деца бяха с разкъсани кореми. Хинд можеше да види димящите им вътрешности. Стори ѝ се, че още пулсират като на агнетата, които колеха за Байрам и това я смрази. Покри ги с якето на чичо си. Нямаше сили да остане в колата, но ужасът навън беше още по-голям. Затвори очи и заплака, стиснала с ръка устичката си. Не искаше да чува още стонове дори и своите собствени. После измъкна телефона си и набра „Червения полумесец“.

- Миличка, аз съм психолог. - извади я от мрачния епизод ведър, мъжки глас. – Рана ал-Факех, с която разговаряхте преди малко вече дава наставления на екипа, който пътува към теб. Спасителите са силни и смели и скоро ще те отведат. Нека си поговорим. Чуваш ли ме? Разкажи ми за себе си? Как се казваш? На колко си? Ходиш ли на училище? Ало!

-Хххинд… Раджаб – заекна детето. - на шест съм и още не ходя на училище. Завърших детска градина.

-Това е толкова интересно. Обичаш ли да рисуваш, Хинд? Какво рисувате най-често в детската градина?

- Харесвам пеперуди. Рисувам ги с големи, лилави крила на жълти точки. Учителката ми показа как. Но нея вече я няма.

- Смениха учителката ли?

- Убиха я. Кога ще дойдете? Ранена съм.

- Къде си ранена, Хинд? – психологът от другия край на линията помръкна.

- Ръката ми и кракът ми кървят и гърбът ме боли. Става тъмно.

- Хинд, искаш ли да играем на една вълшебна игра?

- Каква игра? Не знам. Страх ме е.

- Затвори очи и си представи, че около теб летят пеперуди с големи лилави крила на жълти точки. Те се доближават все повече и все повече. Кацат върху ръката, крака и гърба ти. Махат непрестанно с криле и прогонват болката надалеч от теб. После пак политат и оформят сърце около тялото ти. Те те пазят от всичко. Усещаш ли ги?

- Усещам ги. Обичам ги.

- И те теб. В безопасност си.

Психологът се отпусна на стария си стол. Остави Хинд да преживее своя пеперуден сън, докато колежката му Рана ал-Факех държеше връзка с двамата доброволци, пътуващи към детето. Линейката на „Червения полумесец“ трябваше безпрепятствено да премине блокадата според споразуменията. Всички се надяваха детето да бъде изведено скоро от ада. Часовете се точеха мъчително.

- Юсуф, Ахмед, наближавате ли?

- Мисля, че открихме колата. Семейна Киа. Да, виждам и детето. Съвсем близо сме. На метри. – оптимизмът на доброволеца завладя и Рана, но после внезапно отстъпи - Аллах, какво е това? Лазерен лъч. Ние сме мишена…Срещу нас е насочен лаз…. - мощна експлозия разкъса последните му думи. Телефонните линии, които свързваха хората от единия и другия край на блокадата, замлъкнаха. Рана и психологът оглушаха за секунди и се спогледаха с ужас. Изгубиха едновременно връзка с доброволците и с Хинд.

След няколко часа безуспешни опити да се свържат с детето и с екипа, решиха Рана да направи видеообръщение, което да разпространят до големите световни медии.

- Нуждаем се незабавно международната общност да се намеси, за да бъдат защитени цивилните граждани и здравните работници в Газа. Тук сме избивани ежедневно. – с плач в гласа си завърши младата жена, свали шала, който покриваше главата ѝ и впи огромните си, черни очи в тези на всички други човеци.

Мъчителният запис с отчаяния зов на малката Хинд, молеща за спасение, обиколи света, който се стресна, излезе от удобния си унес и започна да я търси. Социалните мрежи ококориха тревожно очи, заплакаха и заговориха едновременно чрез хиляди човешки гласове с хаштаг „Спасете Хинд!“.

Международните организации задвижиха тромавите си тела, но докато бавно правеха първите си плахи крачки, злото беше обиколило планетата, а стотици Хинд Раджаб чакаха да бъдат спасени от адовата дупка, в която ги бяха хвърлили възрастните безумци от двете страни на конфликта.

 

10-ти февруари, 2024г.

В района Тал ал-Хава на Газа въздухът беше менгеме от пепел, смрад и мъка. Над него като жалейка се бяха надвесили черни облаци. Сред многото овъглени коли имаше една с червен полумесец. Само той издаваше, че някога е била линейка. На метри от нея, в несъстояло се спасение, беше потънала сива, семейна Киа, в която шест овъглени тела бяха пуснали своите измъчени души да се реят свободни в търсене на друго, по-нормално измерение. Водеше ги Хинд Раджаб, яхнала пеперуди с лилави крила на жълти точки.

А под тях един след друг веригите си късаха всички земни демони и победоносно надигаха глави в един свят, забил нос в телефона си и полудяващ безвъзвратно.

 

                                                                               От Галя Симова